1. Chapter 7
Memories
Какво е миналото ни?Какво значи то за нас?Въздейства ли на бъдещето
ни?Можем ли да контролираме спомените си?Върху такива въпроси биха се
замислили психиатрите, но не и обикновените хора, който мислят само за
проблемите си.Само че един човек се бореше с тези въпроси.И да, познахте, това
е Анджела.В главата и ставаше каша щом помисли за миналото си.Спомените
бяха толкова много и толкова тежки, че винаги успяваха да я накарат да
заплаче.Сълзите се ронят от красивите и очи, а тя продължава да си спомня.Да,
да, колко ли странно звучи „Злата вещица плаче от неописуема мъка.“, но е
вярно.Да, точно сега тя е в стаята си и седи на леглото и да, точно сега плаче.
Хората казват, че времето лекува, тогава защо тя все още не е излекувана, защо
още я боли, защо и се къса сърцето.Защо?Въпроси без отговор, или само тя знае
отговорите, но не може да го открие.Анджела се изправи леко и отиде до
гардероба, извади нещо и отново седна на удобното си легло.
Пръстен.
Тя извади пръстен.На пръв поглед обикновена дрънкулка, но за нея значеше
много.Това беше единствения и спомен от най-скъпият и човек.
„Анджи, покажи се – силен глас ехтеше из големия двор на красив, старинен
замък. – Хайде сестричке.Нямаме време да си играем на криеница.Знаеш, че
днес трябва да учиш.Моля те, покажи се – женският глас продължаваше да се
разнася из двора.
-Но аз не искам да уча.Не обичам. – писклив, детски глас се чу зад един от
храстите.Това беше нужно на младото момиче, за да разбере къде е малката и
сестричка.С леки стъпки започна да се приблизажа, към големия храст, като
продължаваше да умолява сестра да се покаже.След като вече беше зад
детето, а то дори не осъзнаваше това, младото момиче се провикна:
-Сега те хванах – и силно я хвана през кръста и вдигна във въздуха.
-Како, како, остави ме, не искам да уча. – момиченцето започна да пищи много
силно, а сестра му я гледаше умолително.След това я пусна на земята и
започна да и обяснява:
-Анджи, знаеш, че трябва да учиш много и да си много умна, а това няма да
стане с мързелуване.Хайде, ела… - и момичето отново я задърпа.
-Остави ме, не искам да уча. –детето веднага се нацупи и започна да се дърпа
от хватката на кака си, което караше двете му плитки да се движат напред,
назад.
-Ох – младото момиче изпуфтя, мразеше когато сестричката и се цупеше, но
все пак, какво очакваше от едно седем годишно дете? – Анджи, обещавам ти,

2. че ако сега учиш, по-късно ще си играем. – след като и хрумна идея как да
накара детето да учи, тя веднага я приложи.
-Така ли?Да!Хайде да учим! – Анджи заподскача и се запъти към стаята в
която учеше с подскоци.“
Анджела зарида още по-силно.Този спомен я караше да съжалява, че така е
изкарвала нервите на най-близкият си човек.Може би, ако беше по-послушна,
сестра и нямаше да се разболее и нямаше да я остави.Момичето се хвана силно
за главата, като по този начин се опитваше да забрави тази мисъл.Всъщност,
сестра и почина от болест три години след тази случка, точно на рожденния и
ден.Тогава Анджела загуби надежда за всичко.Когато беше едва на четири
родителите и изчезнаха и повече не се появиха, а малко по-късно телата им бяха
открити обезобразени, и смъртта на сестра и когато беше десет, това накара
Анджела да се изолира от света.
Тя продължаваше да гледа пръстена и да плаче.Как мразеше тези моменти на
слабост, но те я преследваха, и я правеха уязвима, а да си уязвим, значи да се
слаб, а това не беше опция в живота на бившата вещица.
„-Како, како ще се оправиш, нали?Пак ще си здрава и ще станеш от това легло,
нали? – Анджела беше седнала върху леглото, на което лежеше сестра й от
седмица, покосена от тежка болест и ридаеше.
-Разбира се, слънчице, много скоро пак ще съм на крака и ще се забавляваме,
обещавам ти, малкото ми момиченце – Исабел (така се казваше тя) я милваше
по главата и и се усмихваше.Тя беше наясно, че лек за тази болест няма и скоро
дните и свършват, но не искаше да причинява това на сестричката си, знаеше,
че тя няма да го понесее.
На вратата се позвъни и Анджела побърза да изтича и отвори.Както и
очакваше това беше докторът.Той идваше всеки ден, за да следи състоянието
на Исабел.
-Заповядайте, докторе. – Анджела го приветства с ръка, а той не почака
втора покана и набързо се шмугна с стаята на по-голямата сестра и затвори
вратата.Русокоската отново остана отвън, както винаги.По някаква страна
причина, не я пускаха да чува разговорите им, но този път тя реши, че ще
подслуша, защото усещаше, че нещо не е наред.Тя много тихо и внимателно се
приближи до вратата и се заслуша в разговора им.
-Колко време ми остава докторе? – попита разтревожено сестра и.
-За жалост, няколко дни, Исабел.Съжалявам, но ти знаеш, че нищо не може да
се направи.Това е най-коварната болест в целия свят. – спокойно говореше
докторът, но се усещаше лека нотка на тъга в гласа му.
„Няколко дни?Как така?Нали щеше да се оправи?“ Мозъкът на Анджела
експлодираше.Дишането и секна, а температурата на тялото и рязко се
покачи.Тя не издържа и с гръм и трясък влезе в стаята.
-Как така няколко дни? – започна да вика като обезумяла.
-Анджела, какво правиш тук? – докторът я гледаше шокирано, а сестра и
разтревожено.Сега вече трябваше да и кажат истината, но им беше ясно, че
психиката едно десет годишно дете няма да го понесе.

3. -Анджи, виж… - сестра и реши да поеме фронта,защото мислеше, че сестра и
трябва да го чуе от нея, не от доктора. – Аз съм тежко болна, това го вече го
знаеш.Няма лек за тази болест, което означава, че аз умирам с всеки
ден.Остават ми още малко дни.Съжалявам, че не ти казах по-рано, но не исках
да страдаш, слънчице. – Анджела се затича към леглото на Исабел, прегърна я
силнои започна отново да плаче.Сестра и също я прегърна и направи знак на
доктора, че вече нямат нужда от него и той може да си върви.След няколко
дни Исабел почина.Тогава започна ада на младото момиче!“
Този спомен беше много по-тежък от предишния и това накара Анджела да
започне да се движи напред-назад като лудите.Сълзите и секнаха, съзнанието и
спря да мисли.Тя усещаше само болката.Болката от загубата на съществото,
което я караше да се чувства жива.Все едно ти забиват нож, бавно, за да усетиш
по-силно чувствотоболка, това чувстваше сега Анджела.Тя се изправи леко, като
се подпираше и по същия начин стигна до банята.Пусна водата и си изми
очите.Един, два, три пъти…не, този път тя не искаше да забрави, искаше да се
отърси от всичко това, което току що премина през главата и.Огледа се в
огледалото.Очите и бяха подпухнали и кървясали, а лицето и беше смъртно
бяло.Това не и направи особено впечатление, за това тя просто спря крана и се
върна в стаята, подпирайки се отново и легна на леглото.
-Анджела, добре ли си? – някой влетя в стаята и и клекна до леглото.Нечия
топла ръка обхвана нейната и здраво я стиста.
-Нанси…остави ме, искам да съм сама. – Анджела говореше бавно и леко на
пресекулки.Сълзите и отново напираха, но тя нямаше да им позволи да се
покажат, защото никога не би позволила някой да я види слаба и уязвима.
-Какво ти се е случило?Защо си в това състояние? – Но Нанси не се
отказваше.Изглеждаше притеснена и всъщност беше.Не можеше да повярва, че
така нареченото „лошо момиче“ в момента лежеше пред нея, във вид на
мъченик.