Мемоарен текст, посветен на учителите ми от Първа гимназия във Велико Търново - ключови фигури за формирането ми като личност и интелектуалец

1. МОЯТА ПЪРВА ГИМНАЗИЯ
Поканата да споделя в писмен вид някои по-ярки спомени за моето
ученичество в търновската Първа гимназия* ме натовари с известно чувство
за тревога. Тревога от факта, че вече съм навлязла във възрастта на
мемоарните менторства. Тревога от необходимостта да съживя в съзнанието
си скъпи на духа ми личности, които напуснаха този свят незаслужено рано.
Тревога от риска да не съумея да подредя пъзела на спомените в онази
пълнота, която би дала възможност на днешното ученическо поколение да
съзре поне частично контурите на оня стожер на знанието и почтеността,
който в началото на 80-те години беше Първа гимназия.
Колкото и странно да звучи, първото ми специфично впечатление от
контакта с училището беше свързано с особеностите на сградата. Месеци
наред аз слизах от едни стълбища, изкачвах се по други, премервах ръст с
високите врати, надничах от старовремските прозорци и все не можех да се
освободя от респекта пред тази странна за детските ми представи постройка.
И с право. Сравнявайки архитектурния облик на моето училище със
стандартните училищни сгради, издигнати в страната през третата четвърт
на ХХ век, съвсем основателно съм възвисила в съзнанието си облика на
Първа гимназия не само в духовен, но и във веществен смисъл. С времето
свикнах с архитектурните особености на моето училище, приемайки ги като
добронамерена игра на съдбата. Тази игра обаче ще да е била с твърде ценен
залог, защото и досега, когато вляза в старинна обществена сграда с
аналогична форма и вид потръпвам. В момента се сещам за поне две места,
при контакта с които неизменно ме обсебват овехтели школски трепети –
Археологическият музей във Варна (бивша гимназия) и Ректората на
Софийския университет.
Архитектурно-сантименталният екскурс, който си позволих в началото
на този мемоарен разказ, не подронва по никой начин устойчивостта на
убеждението ми, че по време на моето ученичество в Първа гимназия най-
стойностното предимство на училището беше качественият учителски
колектив. В основната си част учителите бяха хора на средна възраст –
улегнали, отговорни, вещи в професията. По-голямата част от тях
изпълняваха педагогическите си задължения с откроима мисионерска
страст, съзнавайки че са съпричастни не само към присъщата на съсловието
*
Позволявам си да ползвам това популярно, макар и нелегитимно от половин век име на моето
училище, защото както за мен, така и за всички търновци от моето поколение словосъчетанието
Единно средно политехническо училище "Кирил и Методий" (както се наричаше тогава гимназията)
не беше нищо повече от една официозна фраза. Тази фраза звучеше по официални тържества и се
изписваше в издаваните от канцеларията документи, но за учениците, учителите и родителите
училището си беше Първа гимназия. Разсъждавайки върху споменатото обстоятелство, чак сега си
давам сметка колко силна е идеята за уникалността на просветната институция, която през 80-те
търновци години упорито зовяха с "буржоазното" й име. Без да надценявам това стихийно
"дисидентство", мисля че то е израз преди всичко на несъзнателно бягство от унификацията – един от
основните обществени параметри на държавния социализъм.
1

2. си дейност като трансмисия на високо знание, но и че носят персонална
отговорност за съзиждането на устойчиви личности от попадналите в обхвата
на образователната им дейност объркани и блуждаещи тинейджъри.
По логиката на последното съждение става лесно обясним фактът, че
средищно място в мрежата от спомени, свързващи духа ми с Първа
гимназия, заема Стефка Коларова. Тя пое класното ръководство на нашия
9б на 15 септември 1980 и се раздели с нашия 11б на 24 май 1983. През целия
този повратен за интелектуалното ни и нравствено развитие период
магнетичната учителка по история беше близо до учениците от своя клас –
дори и тогава, когато на нас това не ни харесваше особено. Винаги спретнато
облечена, тя имаше особена осанка, която се дължеше на стройната й
походка и на силното й личностно присъствие. В моменти на по-голяма
близост с класната съм усещала как от нея вее някаква непреодолима тъга.
Но дори и с ограниченото си тогавашно човекопознание съм приемала това
за нормално, тъй знаех, че две години преди да поеме нашия клас Стефка
Коларова беше изгубила съпруга си при злощастни обстоятелства. И сега я
виждам изправена до прозореца, обсебена от поредния исторически разказ,
но долавяща безпогрешно всеки сигнал за прекъсване на връзката с
ученическата аудитория – дали поради нашето разсейване или поради
детинското ни неумение за вникване в същината на представения проблем.
В такива ситуации тя сменяше монолога с вещо направлявана дискусия,
която бързо оживяваше класа. Признавам, че по онова време ми се струваше
прекомерно изискването й не само да знаем фактическия материал, но и да
разказваме ясно и разбрано, да усвояваме нови термини, да бъдем
взискателни към езика и маниерите си, да се научим да вглеждаме в
детайлите – както на историята, така и на живота. С годините разбрах колко
съществени са били уроците на Стефка Коларова. И днес благодаря на Бога,
че имах възможност да споделя това свое закъсняло прозрение с моята
класна година преди да се отправи към отвъдното.
Йосиф Василевски. Младият тогава учител по физика ме впечатли още
от първия час. За разлика от мнозинството свои колеги, той умееше да
скъсява дистанцията между себе си и учениците, разказвайки случки от
личната си биография или умувайки на глас върху някой по-заплетен
житейски казус. При все това, системата му на преподаване и изпитване
беше такава, че не предполагаше възможност да "прескочим" някоя тема от
учебния курс. Допълнителните задачи, практическите упражнения и новите
знания по физика се редяха с интензивност, която на моменти ме изкарваше
от равновесие. Но за добро. Ако тогава не го съзнавах, то днес съм наясно, че
за развиващия се умствен строй на тогавашните 15-16-17 годишни хлапаци
плътната ангажираност с абстрактните светове на точните науки е била
повече от полезна. Поне за мен гимназиалните уроци на господин
Василевски представляват съществена предпоставка за формиране на
способността ми за системно мислене, както и на представата ми за
изначалната подреденост и относителната стабилност на вещественото
2

3. битие, върху което е стъпило нашето крехко биологично и духовно
съществувание.
Споменатата по-горе представа без съмнение е резултат и от уроците по
химия на Мариана Иванова. Всепризнато "страшилище" за по-
безотговорните ученици и несъмнен авторитет за онези, които се готвеха да
кандидатстват в тогавашните университети с изпит по химия, госпожа
Иванова беше енергичен и вещ преподавател. Умееше да представя сложния
си предмет във форма достъпна и разбираема за неособено широките ни
интелектуални кръгозори. Беше безкомпромисна в изискванията си и
справедлива в оценките си. Имаше способността да провокира и стимулира
абстрактното ни мислене и да ни мотивира – и като ученици, и като
личности. По онова време беше правило голяма част от отличниците на
Първа гимназия да продължават образованието си в медицински
университети, преодолявайки тежки изпити по химия и биология. Аз лично
нямам спомен някой от съучениците ми, които по-късно поеха трудното
бреме на лекарската професия, да е посещавал частни уроци или
специализирани курсове. Подготовката в училище, осъществявана под
строгия контрол на Мариана Иванова (по химия) и на Пенка Ибришимова
(по биология) се оказваше достатъчна за онзи, който притежаваше
съответните умствени качества и необходимото упорство, за да стане студент
по медицина, стоматология или фармация.
Преди две години респектът ми пред моята учителка по химия
неочаквано се обогати с още един неочакван нюанс. На срещата на випуска,
организирана по случай 20-години от завършването на Първа гимназия
(2003 г.), госпожа Мариана Иванова дойде не само с куп добри спомени за
нашето ученическо време, но и с учителските си тефтерчета от онези години.
Става дума за онези малки книжлета, в които учителите си водят лична
статистика на текущите и срочни оценки на своите питомци; книжлета, от
отварянето на които са потръпвали не едно и две ученически сърца. Бяха
минали 20 години, а учителските тефтерчета на г-жа Иванова, попълвани с
оценки по наше време, си стояха непокътнати и безмилостно свидетелстваха
за нашите триумфи и провали. Трябва да призная, че в момента, в който
нашата учителка отвори поовехтелите си учителски тефтерчета и започна да
възстановява обстоятелствата, при които се е стигнало до тази или онази
оценка, осъзнах че зад строгите маниери на тази отговорна жена се крие
една емоционална душа. Душа, подвластна колкото амбиция за отговорно
носене на нелекия учителски кръст, толкова и на почти майчинска
грижовност към питомците й. Дори и към най-непрокопсаните.
От другите учители, които са ми преподавали, помня с добри чувства
математúка Петър Цанев. Спокоен, уравновесен, винаги добре облечен, той
излъчваше някакъв непознат за тогавашните ни нрави аристократизъм. Не
помня да е повишил тон или да се е отнесъл грубо с някой ученик.
Независимо от това, в часовете му цареше строг ред и безпрекословна
дисциплина. Господин Цанев обясняваше сложните алгебрични и
3

4. геометрични задачи с такова проникновение, с каквото най-вещите
литератори говорят за Ботев и Вазов. При него учебният процес беше
оптимизиран да такава степен, че в рамките на полагащото ни се време
решавахме всички задачи от учебника ведно със задачите от още един
допълнителен сборник. И не напразно. Онези ученици на Петър Цанев,
които се решаваха на тогавашните времена да преодоляват изпитните
бариери пред висшите училища с математически познания, по правило
успяваха.
Помня и биоложката Пенка Ибришимова – слаба жена на средна
възраст, която преподаваше малко скучновато, но много ясно и разбрано. Не
знам защо, но в часовете й винаги бях на тръни. Това може би се дължи на
маниера й на изпитване. Всеки ученик излизаше пред класа и разказваше
нови и стари уроци дотогава, докато и учителката, и класът се убедят в
качествата на неговото знание или незнание.
Не бих пропуснала и госпожа Медникарова, която ни учеше на френски
език с вдъхновение и вещина, които не срещнах по-нататък у никой мой
преподавател по чужд език. Малко мътни са спомените ми от нелюбимите
ми часове по физическо възпитание и от любимите ми часове по български
език и литература. И по двете дисциплини в рамките на трите учебни
години сменихме по няколко учители, та в съзнанието ми се застъпват лица
и факти, от които ми е трудно да сглобя по-цялостни картини.
Същото не може да се каже за впечатленията ми от директорката
Митка Янева. Тя не ми е преподавала, тъй като поради директорските си
ангажименти водеше часовете по български език и литература само на един
клас от нашия випуск – мисля в-клас. Независимо от това, в хода на
различни извънучебни контакти с нея, аз се убедих, че нашата директорка е
превъзходен педагог и администратор. Тя управляваше с една по женски
мека твърдост както учителите, така и учениците. Подпомогната от
заместничката си – госпожа Кунева, Янева поддържаше в гимназията оня
добре шлифован порядък, който е първото необходимо условие за нормална
учебно-педагогическа дейност. Аз лично не съм чувала по мое време да има
някакви остри противоречия и тежки разправии между учителите. Не помня
и случаи, при които учителският колектив да не е бил единен по ключови
въпроси, свързани със съдбата на училището. Това без съмнение се е
дължало както на умелото управление на училището от тогавашната
директорка, така и на качествата на водещите педагози.
За съучениците си мога да кажа само добри думи. По-голямата част от
тях бяха градски деца – наперени, но склонни да спазват утвърдените норми
и правила. Аз, ведно с още няколко други деветокласници, дойдох в Първа
гимназия от селско училище, но с изключение на първите дни и месеци не се
чувствах изолирана. Днес оценявам последното обстоятелство като добър
знак на съдбата спрямо моята скромна персона. Но иначе не би могло и да
бъде – през онези години формирането на колективната представа за един
или друг ученик в Първа гимназия ставаше предимно на основата на
4

5. знанията, показани от него в хода на учебните занятия. В това отношение
съществена коригираща роля на правилата, по които се развиваха нашите
ученически взаимоотношения, изпълняваха учителите. От друга страна,
различията в нашето ученическо общество бяха относително малки. Бяхме
на една и съща възраст. Ходехме с униформи – момичетата с костюми или с
грозни сини престилки, а момчетата – със сини ученически костюми. По
наше време вече не се носеха задължителни емблеми и шапки (както е било
през 60-те и част от 70-те години), но изискванията спрямо външния вид
бяха доста строги. Момичетата задължително трябваше да са с прибрани
коси или късо подстригани, а момчетата – подстригани късо, но не "Нула
номер". Последната подстрижка се "присъждаше" като наказание за
нарушителите на реда и за неспазващите изискванията по поддържане на
описания външен вид. Е, не че не сме правили бели и нарушения. Случвало
се е господин Василевски в свободния си час ненадейно да посети уж тайната
училищна "пушалня", намираща се при "Цепената скала" под входа на
Царевец, и да отведе в дирекцията няколко юнаци, дръзнали да нарушат
строгата забрана за пушене на цигари. Още по-любопитен е начинът по
който г-жа Коларова залови група любители на вечерното кино (също строго
забранено на тогавашните ученици) забелязвайки ги да се промъкват в
салона на кино "Искра" от терасата си, имаща широк изглед към входа на
въпросното кино. Всички тези ученически истории сега ми се струват смешни
и невинни. Не защото бледнеят на фона на днешните ученически нрави, а
защото ми напомнят за онова привидно строго, но доста по-изчистено в
изискванията си към отделния човек време. Време, което като
професионалист оценявам с голяма доза критичност, но като личност не мога
да назова по друг начин, освен със словосъчетанието моите добри
ученически години.
В завършека на краткия си разказ ще си позволя да споделя, че едва
напоследък прозрях истинската стойност на трите пълноценни години,
прекарани в Първа гимназия. Тази стойност няма количествени измерения.
Трудна е и за вместване в словесна форма. И въпреки риска да пропусна
нещо съществено, ще характеризирам днешното си усещане за тогавашното
ми училище така – моята отворена врата към света на духовните ценности;
Моята Първа Гимназия.
Шумен,
31 юли 2005
Вера Бонева –
доцент по история на България,
възпитаник на ХГ "Св. св. Кирил и Методий",
випуск 1983
5