Тема: „Пол Гоген“
Изготвилa:
Виктория Николова Николова
II курс, Ф№ 2110370011

„ Аз съм велик художник и го знам, защото е така.
Преживял съм много. ..
Моят творчески център е в мозъка, а не някъде
другаде.
Аз съм силен, защото никой не ме отклони от пътя,
който сам си избрах и оставам верен на онова, което
е в мен“ –това е равносметката,която Пол Гоген прави
на съдбата си и собственото си творчество.

Великият художник се ражда в Париж на 7 юни 1848г. в семейството на редактора на списание
„Насионал„ Кловис Гоген и Алин – Мари Шазал, под името Йожен Анри Пол Гоген. Баща му е заклет
републиканец,политически наблюдател на списанието,в което работи. Сложната политическа обстановка във
Франция по това време принуждава Кловис да замине за Перу, за да основе в Лима свое списание. Малкият Пол
едва е навършил година, когато на 8 август 1849 година го качват на кораб, отплаващ от Хавър. По време на
пътуването, в Патагония бащата на момчето умира от аневризма на аортата. Алин Гоген, с двете си деца Пол и по-
голямата му сестра Мари, се установяват при свой далечен роднина в Лима. За щастие, този роднина е
състоятелен човек и Гоген расте в огромна и разкошна резиденция,обкръжен от множество слуги. В нея се
устройват големи приеми и присъстват най-високопоставените личности на перуанската държава. До 6 и половина
годишна възраст, малкият Пол расте сред този екзотичен, жарък и пищно обагрен свят. Тези първи образи остават
завинаги в неговото съзнание и оформят неговата индивидуалност и силно разпознаваем стил като художник.
Художникът със слънчогледите (1888г.)

През 1854г. семейството се връща във Франция и се
установява в Орлеан, където Пол тръгва на училище. През
младежките си години, Гоген работи като помощник-
лоцман на търговски кораб,а след това отбива военната
си служба на боен кораб. След завръщането си от военна
служба,започва работа като борсов посредник в банка,
жени се за датчанката Мете Софи Гад им се раждат пет
деца. Преломна в живота на Гоген се оказва 1874
година,когато започва да изучава художествения занаят и
да търси своя творчески път. Записва се и посещава
академия, където усвоява основите на рисуването от
натура. Силно влияние върху него оказва първата
изложба на импресионистите.Силно възхитен от тях,
купува много картини. Първата си картина художникът
излага през 1876 година в Салона.На тази изложба
творбата му е забелязана от „Патриарха на
импресионизма“ Камий Писаро. „Той беше един от моите
учители и аз не го отричам“- това ще напише Гоген в края
на живота си. Тъй като Гоген не е удовлетворен от
академичното обучение по живопис, той започва сам да
изучава художници като Дьолакроа, Сезан и Дега и
експериментира с различни техники. Силно влияние върху
него оказва и запознанството му със Сезан, с когото бързо
намира общ език и в началото на 1879 година Гоген е
поканен да участва в изложбата на импресионистите –
доказателство че вече е приет не като колекционер на
картини, а като художник.
Автопортрет с шапка (1893г.)

Неустоими са поривите му да напусне доходната си работата като борсов посредник и да се отдаде
изцяло на рисуването си. Живописта е освобождение за Гоген, затова тя така властно го поглъща.
Времето, което той отделя за борсата е загубено, часовете безвъзвратно пропилени. Тази негова
работа ограбва времето му. Неговото единствено желание е да рисува всеки ден. Той усеща, че живее
само когато държи четка в ръка.
Уви, надеждите на художника да се издържа от продажба на картини скоро рухват, спестяванията му
бързо се стопяват и през 1883 година Гоген и семейството му се местят от Париж в Руан в търсене на
по-евтин живот. Скоро след това,съпругата му Мете не издържа на лишенията и заминава с децата в
Копенхаген при своите родители. Гоген мъчително търси изход от създалата се ситуация, но не го
намира. Изложбата на неговите картини завършва с провал. Тяхната раздяла довежда до разрив със
семейството и тя разпродава събраната от Гоген колекция на импресионистите. Въпреки тежките
лишения, в които живее и отчаянието, той не губи вяра в таланта си. Няма пари, няма образование на
художник, но пък има огромен талант и желание. Една година Гоген работи какво ли не и рисува
малко, затова в последната импресионистична изложба през пролетта на 1886 той показва дванадесет
негови творби - повече стари работи. Тогава настъпва и скъсването му с импресионистите, чиито
лидер вече е Жорж Сьора. Гоген не може да понася неговия поантилизъм, нео-импресионистична
техника на рисуване, базирана на комбинация от точки, които изграждат художествения образ. През
лятото Гоген отива в Понт Авен, артистична колония в Бретан, където се случват две важни неща:
Първо, той става популярен сред група млади художници, при това - и заради освободения си, и
заради уменията си в бокса и фехтовката, и заради картините си. Второ, започва да намира собствен
път в изкуството, вече извън импресионизма. За него връщането към традиционното европейско
изкуство е немислимо, намира го за твърде имитативно, в смисъл – че то прекалено много имитира
реалността и му липсва дълбочината, придавана от символите. Точно обратното е валидно за по-
екзотичното от европейска гледна точка изкуство на Африка и Азия. Гоген се увлича и от модното
тогава японско изкуство и се връща към някои европейски средновековни техники, които го водят към
синтетичния подход на онова, което критиците наричат пост-импресионизъм.

Една от наистина изумителните работи,
които Гоген ни оставя от този период, е
„Жълтият Христос”, рисувана през 1889г.
представляваща изображение на разпятие,
в което тялото на Христос е жълто и плоско,
почти двуизмерно, наивистично отделено
от околния свят с дебел контур. Някак
звучи, сякаш това наистина ще спаси
Спасителя. Картината му „Жълтият
Христос“, считана за ключова творба на
символизма, показва разпъването на
Христос във Франция от 19 век. В нея, той
използва смели линии и ярки цветове като
червено и зелено на заден план в контраст с
жълтото на тялото на Христос.
Гоген е убеден, че картината не трябва да
изрази или по – скоро да внуши –защото
„същината на една творба се състои в това,
което не е изразено“.
Жълтият Христос (1889г.)

През 1887 година Пол Гоген, за да намери себе си като художник, започва да търси екзотиката на
тропиците, контакта, както той смята, с естествените, първични хора, които живеят там, с техния бит и
изкуство. С един свой приятел той отива в Панама, а после изкарва и няколко месеца на Мартиника.
Независимо, че не се задържа дълго на Мартиника и е покорен от природата на острова. Очарова го
красотата и грацията на местните жени. Платната, които рисува там наподобяват ескизи на картините ,
които след няколко години ще създаде в Таити. Тези картини не са толкова зрели и изразителни, но в
тях личи, че Гоген вече се е освободил окончателно от влиянието на Камий Писаро. Под въздействието
на уникалната природа, той се разделя с тъмните тонове и съединява цветовите нюанси в единен
монолитен тон, който е предшественик на синтетизма, характеризиращ се с това, че на платното
доминират големи петна от един цвят, отделени едно от друго с ясен контур.
МОРСКИ БРЯГ
(1887Г.)
Композицията има свой
собствен ритъм, изразяваща
се в комбинацията между
линии /брегът, хоризонтът,
лодките/ и гъвкави
вертикални линии / стволове
на дървета, човешки
фигури/

Картината „Откъде идваме? Какви сме ние? Къде отиваме?” се занимава с
екзистенциалните въпроси, които възникват в съзнанието на хората, за
които те търсят духовни отговори. Картината е белязана с плътни четки и
смели цветове и се счита за п Гоген рисува тази картина през 1897 г. и
много цени това огромно, почти триметрово платно, което е неговото
художествено и духовно завещание .
Откъде идваме? Какви сме ние? Къде отиваме?(1897г.)

„ …Исках да осъществя намерението си да се самоубия през декември. Но пожелах преди
да умра да нарисувам огромно платно, чийто сюжет вече се беше оформил в съзнанието
ми и през целия месец неудържимо работих и ден и нощ“ – това пише художникът за тази
картина. Първоначално “Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?" е посрещната много
остро от парижката публика и критика. Истинската стойност и величие на този шедьовър е
оценено едва след няколко години, когато Гоген вече не е между живите. Ако се
абстрахираме от темата на картината – показването на жизнения път на човека от
раждането до смъртта, търсенето на смисъла на човешкия живот и намирането на път към
себе си и погледнем от друга гледна точка, може да се каже, че Гоген я рисува като
протест срещу „великите майстори на изобразителното изкуство“ от фрески от епохата на
Ренесанса до Йожен Дьолакроа Тъкмо по тази причина в картината присъстват черти от
„стенописите“, като големите размери и изключително гладката повърхност на платното.
Сам авторът споделя, че тази картина е рисувана направо с четка върху грубо , неравно,
възлесто платно. Всъщност той подхожда към “Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?"
изключително сериозно, изготвя множество скици на композицията и прави равносметка на
целия си опит като художник. В тази картина Гоген използва голяма част от своите
художествени виждания трупани през целия му творчески път. В платното могат да се
открият мотиви от различни предишни творби на Гоген.
Така седящата от лявата страна старица напомня за изобразената в в поза на перуанска
мумия уморена берачка на грозде от платното „Лозя в Арл, или човешка нищета“.

При внимателен анализ на картината
можем да открием много символи
изобразени в картина, която художникът
е възприемал като духовно завещание.
След като я завършил, Гоген взел
отрова. Опитът за самоубийство (1898)
бил неуспешен. Умира пет години по-
късно.
Разчитаме ги отдясно наляво - като
текст в Кабала.
1. Спящото дете - душата преди земното
и превъплъщение. Гоген вярвал, че
преди раждането си пребиваваме в
младенческо блаженство в небесата.

2. Кучето означава нещастията, които ни
дебнат на земята.
3. Трите жени - първия стадий на
пребиваването в телесна обвивка, преди
стремежа към самопознание.
4. Мъжът, който откъсва плод,
символизира стремежа към познание на
тайните от мирозанието.
5. Фигурата с ръка на главата - втори
стадий на пътя към познание, когато
човек изпада в отчаяние от
невъзможността да намери отоворите
на въпросите от битието.

6. Две фигури в червено -моментът,
когато започваме да анализираме.
Беседа.
7. Птицата - египетски символ на
духовния път.
8. Жената в черно - душата във висш
стадий на развитие. Означава, че
страданията са необходими за
постигането на смисъла на
съществуванието.
9. Изворът - символ на вечността.
10. Статуята на божество - надеждата за
възкресение.

11. Дете- зачатъците на душа
при тези, които още не са
открили стремежа към
самопознание.
12. Коза, коте, кученце - символи
на безгрижния живот в света на
материалното , без духовни
терзания.
13. Гола фигура — чувственото
като житейска цел за тези, които
живеят в света на материалното.
14. Старицата символизира на
обречеността на тялото.
15. Птица, с плячка в ноктите -
неизбежната смърт.

Като условен „център“ на композицията може да приемем фигурата на
мъжа, посягащ към плода. Така е построен и колорита на картината,
фигурата ярко „свети“ в топлата гама на специфичното греещо жълто и
привлича погледа веднага. Контраста на допълнителните цветове е добре
изразен в цялостната композиция на това внушително платно. Дълбоките,
обработени и същевременно много чисти тонове в типичните цветове на
Гоген особено плавно са съчетани в пейзажа с неговата преобладаваща
монохромност, издържана в студената синьо-зелена гама. На този фон
телата ту изпъкват ярко в допълнителни топли цветове (червено, жълто) и
преливат в нюанси, свързващи ги с фона, ту деликатно се показват с по-
фини студени тонове - статуята на божеството, детето с плода. Освен че
използва символиката на цветовете, художникът изгражда фигурите си в
типичния за него стил – те са изчистени от детайл и изведени до символ, и
същевременно внушаващи смущаваща плътност и телесност, чисто
физическо усещане за тяхната виталност и присъствие като образи. В тази
картина се усеща високата степен на майсторството на Гоген, съчетано с
творческото му прозрение. Него не можеш да го сбъркаш с друг, ако си го
видял веднъж. Изчистените форми, почти до наивизъм, и изведеното до
съвършеност въздействие именно на колорита дава толкова силно усещане
за неповторимост и разпознаваемост, за едно присъствие в живописта със
собствено място и творческа индивидуалност.

В следващите години Гоген рисува усилено и създава може би най-известните
си платна от таитянския период. Той прави също дървени скулптури и
илюстрации за каталог, посветен на изчезналата таитянска култура и религия.
Всичко това е изпълнено с духа на Таити, с природата и хората на острова, с
боговете и символите, които водят публиката в друг свят, в който основните
неща като животът, любовта и смъртта имат твърде различни измерения.
Духът на мъртвите
ви наблюдава
(1892г.)

В края но живота си , Гоген
започва все повече да се вглежда
в себе си и своето минало,
опитва се да измери стойността
на творчеството,което ще остави
и обхвата на влиянието , което е
упражнил. През септември той
пише един очерк “ Брътвежи на
цапача“ в който изтъква обсега и
значението на своето дело.
Никаква принуда не тегне вече
над изкуството. Огромни,
безпределни възможности се
откриват пред живописците на
бъдещето.
Път в Таити (1891 г.)

Аве Мария (1891г.)
Тук авторът съчетава
християнския предмет на
вярата с дълбокото
културно влияние, което
изпитва по време на престоя
си в Хаити. В картината
Гоген превръща фигурите на
Дева Мария и Исус в
таитянски майка и дете. Две
други жени се прекланят
пред майката и детето с
благоговение. Още с
първото си показване пред
публика „Дева Мария“ е
приета повече от добре и
оттогава е считана за една
от най-добрите картини на
Гоген.

Веселие (1892г.)
Пол Гоген е известен с
творбите си, в които
умело преплита
реалното с
въображаемото и тази
картина е отличен
пример. Платното
изобразява две жени,
заемащи централно
място, с червено куче
пред тях. На заден плат
група други жени се
прекланят пред маорска
статуя, за да внесат
усещането за един
омагьосан свят.
Картината не е приета
добре от критиката и
поражда много
саркастични
подмятания. Самият
Гоген обаче я счита за
една от най-добрите си
творби.

Nevermore (1897г.)
Картина, която Гоген рисува по време на тежките времена след смъртта на
дъщеря му и финансовия недоимък, който изпитва. Художникът е
вдъхновен от поемата на Едгар Алан По „Гарвънт“. Картината изобразява
тъжно таитянско момиче, излежаващо се в неудобна поза. Картината е
смятана за една от най-поетичните и философски произведения на автора.

Образите на Гоген поразяват с едно
странно звучене, смесица
едновременно от монументалност и
скулптурна пластичност, заедно с
обаяние и интимност на внушението.
"Изкуството е или
плагиатство, или революция"
Автопортрет с ореол и змия (1889г.)
Пол Гоген умира на 9 май 1903.