Пазителката Райли Дженсън: Опасни игри – Кери Артър (Книга 4)

Глава първа
Превод: Freena
Редакция: Vampire Lady
Стоях в сенките и гледах мъртвия.
Нощта беше хладна и дъждовните капки падаха тежко в непрестанен поток.
Водата се стичаше лицето на вампира, стигайки до челюстта преди да се спусне към
жълтото му яке. Локвата около босите му крака вече беше дълбока до нивото на
глезените му и се увеличаваше.
Както повечето наскоро създадени, и той беше малко повече от опънато върху
костите месо. Кожата му притежаваше лека розовина, което предполагаше, че се е
нахранил добре скоро. Бледите му очи бяха хлътнали. Обитавани от дух. Което само по
себе си не беше толкова изненадващо. Благодарение на Холивудските продукции и
художествената литература, романтизираща вампирите, много хора смятаха, че
превръщайки се във вампир, ще придобият цялата сила, секс и благосъстояние, което
искат. И чак след като трансформацията приключеше, осъзнаваха, че да си не-мъртъв
не е много забавно. Благосъстоянието, сексът и популярността може и да се появяха, но
това става само ако успеят да оцелеят в първите няколко години, когато вампирите
живееха само въз основа на инстинктите си и нуждата от кръв. И разбира се, ако
успееха да оцелеят, идваше безкрайната самота, никога отново не можеха да
почувстват истински топлината на слънцето, никога нямаше да могат да се насладят на
вкуса на истинската храна, по-голямата част от обществото щеше да се страхува от тях.
Всичко това е само част от уравнението. Да, имаше вече закони за спиране на
дискриминацията срещу вампирите и останалите не-хора, но законите тепърва
навлизаха. И макар че имаше групата, фенове на вампирите, те бяха само малка част от
популацията. Омразата и страхът към вампирите присъстваше в обществото вече от
векове и щеше да отнеме още столетия докато затихне. Ако въобще някога затихнеше.
И кръвопролитните буйствания на вампирите като този тук не помагаха особено.
Общо дванадесет човека бяха изчезнали за последния месец и бяхме сигурни, че този
вампир тук е отговорен за девет от тях. Но имаше достатъчно различия в метода на
убиване на този вампир и при останалите три тела, което предполагаше, че има и втори
ненормалник на свобода. Като за начало девет човека бяха намерили смъртта си като
храна на вампир. Останалите три бяха разрязани от врата до колената с нож,
вътрешностите им внимателно бяха премахнати – все неща, които един новосъздаден
не е в състояние да извърши. Когато на новите им се отдадеше възможност да ядат, те
го правеха. Нямаше нищо прецизно и детайлно изпипано при тях.
Освен това имаше множество наскоро заздравели белези по гърбовете на тези
три жени, липсващи кутрета на левите им ръце и най-странното – доволни усмивки,
сякаш замръзнали върху мъртвешките им устни. Жените, които умираха като жертви на
вампирския глад, не го правеха с усмивка, което духовете на умрелите петима сигурно
можеха да потвърдят, ако се навъртаха наоколо. Макар че сериозно се надявах да не го
правят. Напоследък бях видяла достатъчно издигащи се души, не исках да ми става
навик.
Но издирването на двама психаря допълнително към нормалните патрули на
пазителите идваше в повече на Директората, което значи, че всички бяха принудени да
работят допълнителни смени. Което обясняваше защо Роан и аз ловяхме кръвопийци в
тази ужасна нощ след като бяхме работили цял ден, опитвайки се да намерим някакви
следи, които да ни отведат до онзи, когото Джак (нашият шеф, вампир, който
Пазителката Райли Дженсън Книга четвърта: Опасни игри
Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

ръководеше цялата дивизия на пазителите в Директората на Другите раси) наричаше
Касапина.
Прозях се и подпрях рамо на стената, която минаваше от едната страна на
малката алея, където се криех. Стената беше част от комплекса от фабрики,
доминиращи Уест Фуутскери, и сега ми пазеше завет от вятъра, но за съжаление не
можеше да ми помогне срещу проклетия дъжд. Ако вампирът, когото наблюдавах,
чувстваше някакъв дискомфорт от стоенето в локвата по средата на бурята, определено
не го показваше. Но мъртвите не им пукаше от подобни неща така или иначе. Аз може
и да имах вампирска кръв във вените си, но не бях мъртва и мразех дъжда.
Зимата в Мелбърн не е приятно изживяване, но тази година имахме толкова
много дъжд, че вече забравях как изглежда слънцето. Повечето вълци бяха
имунизирани срещу студа, но аз бях полу-вълк и явно точно този ген ми липсваше.
Краката ми бяха леденостудени и вече губех чувствителност в някои от пръстите си. И
всичко това въпреки факта, че носех два чифта вълнени чорапи в ботушите с нисък ток,
които пропускаха вода, независимо какво се твърдеше в рекламата им.
Трябваше да нося модни ботушки. Краката ми нямаше да се чувстват толкова
зле и щях да се чувствам по-удобно. И ако някой ме забележеше, можех да се престоря
на обикновена отчаяна проститутка. Но Джак настояваше, че високите токове не
подхождат на работата ми. Аз лично смятах, че той е малко уплашен от обувките ми.
Не толкова много заради цветовете, които, признавам, обикновено бяха ярки, но заради
дългите токове от дърво. Дърво и вампири не бяха лесна комбинация.
Вдигнах яката на коженото си яке и се опитах да не обръщам внимание на
големите капки вода, които се стичаха по гръбначния ми стълб на гърба. Това от което
най-много се нуждаех, освен прилично изглеждащи ботуши, беше гореща вана и
голяма чаша с кафе и голям сандвич с месо. Най-добре с кетчуп и лук. Устата ми се
наливаше със слюнка само като си помисля за това. Но понеже се намирахме в средата
на призрачния град от фабрики наоколо, нито едно от гореизброените неща нямаше да
се появи в близкото ми бъдеще. Махнах мократа коса от очите си и си пожелах за
хиляден път, вампирът пред мен просто да действа, да направи каквото и да е.
Да го следвам може и да беше част от работата ми като пазителка, но не
означаваше, че не мога да се оплаквам. Не бях имала особен избор в присъединяването
си към пазителите благодарение на експерименталната дрога, с която няколко лунатика
ме бяха наблъскали и в следствие на което развих няколко психични таланта. Изборът
ми беше или да остана с Директората като пазителка, така че нарастващите ми
способности да бъдат следени, или на ме приберат, където и останалите некъсметлии,
които бяха получили сходни дози от ARCI-23 бяха държани. Може и да не исках да
бъда пазителка, но със сигурност не исках да бъда пратена при военните.
Прехвърлих тежестта на тялото си от един крак на друг. Какво чакаше това
парче умряло месо? Не беше възможно да ме е усетил, бях достатъчно далеч, така че
нямаше как да чуе нито ударите на сърцето ми, нито кръвта във вените ми. Не беше
поглеждал през рамо, така че нямаше как да ме е забелязал с вампирското си зрение.
Освен това вампирите не се славеха като цяло с добро обоняние. Тогава защо седеше в
локвата по средата на изоставения коплекс с фабрики като една малка изгубена
душица?
Част от мен искаше да застреля копелето и да приключи. Но трябваше да
проследим новородения вампир до дома му и да разберем дали има някакви неприятни
изненади в гнездото му. Като например други жертви или евентуално създателя му,

защото беше необичайно някой да оцелее след девет поредни убийства без да е заловен
или убит. Не и без външна помощ.
Вампирът внезапно излезе от локвата и започна да върви като босите му крака
шумно стъпваха по разбития път. Сенките и нощта го обгръщаха, но той не понечи да
се завие с тях. Предвид белотата на косматите му крака и яркостта на жълтото яке това
беше странно без значение, че бяхме по средата на нищото. Може би си мислеше, че е в
безопасност.
Пристъпих от алеята. Вятърът се блъсна в лицето ми, бутайки ме назад преди да
успея да си възвърна баланса. Притичах през пътя и спрях отново в сенките. Водата се
спускаше по гърби ми и по якето, образувайки направо река надолу, което ме караше да
се чувствам по-замръзнала откогато и да било. Забрави за сандвича и за кафето,
единственото, което исках в момента беше да се стопля.
Натиснах малкия бутон, който беше закрепен зад ухото ми преди малко повече
от четири месеца. Служеше за комуникация и за проследяване и Джак беше настоял не
само да го задържа, но и всички пазители бяха задължени да имат такива отсега
нататък. Джак искаше да е в състояние да намира хората си по всяко време, дори когато
не бяха на служба. Което ми приличаше на синдрома на Биг Брадър, макар че разбирах
причините му. Пазителите не растяхме по дърветата. Да намериш вампири с
правилната комбинация от инстинкт за убиване и морал беше доста трудно. Ето защо и
броят на пазителите в Директората не се беше възстановил напълно след загубата на
единадесет колеги преди десет месеца.
Един от тези единадесет беше моя добра приятелка и в кошмарите си все още
сънувах смъртта й, макар че единственото, на което бях станала свидетел беше
кървавият път в пясъка, което съдържаше нейната ДНК. Както и повечето от
останалите изчезнали пазителите, останките й така и не бяха открити.
Естествено проследителното устройство не само беше въведено прекалено късно
предвид тези единадесет, но имаше и друга причина – Готие. Не че той беше мъртъв,
колкото и да ми се искаше на мен. Преди четири месеца той беше най-добрият пазител
в Директората. Сега беше в топ-листата на издирваните от Директората. Досега
успяваше да избегне всеки капан, всяко търсене. Което означаваше, че беше някъде
навън, чакайки и гледайки и съставяйки план за реванш. Срещу мен.
Кожата на гърба ми настръхна и само за секунда, заклевам се, усетих зловонния
му аромат в ноздрите си. Дали беше истинско или плод на въображението ми, не мога
да кажа, защото вятърът го отнесе.
Дори да не беше истински, ми напомни, че трябва да съм внимателна. Готие
никога не се намираше в полето на здравомислието като повечето от нас. Дори по-
лошо, на него му харесваше да си играе с жертвите си. Наслаждаваше се на болката и
страха преди да убие. Може би сега ме смяташе за опитно мишле, но все още не беше
опитал да си играе с мен. Нещо обаче ми подсказваше, че тази вечер нещата щяха да се
променят.
Направих гримаса и положих усилие да игнорирам тази си мисъл.
Проницателността ми може и да беше окей, ако се появяваше в подходяща за
използване форма – например като ясни проблясъци от бъдещето, но очевидно исках
прекалено много от съдбата. Вместо това, получавах тези странни усещания,
предвещаващи проблеми без да има каквито и да е специфични детайли. А тренирането
на подобна способност беше близко до невъзможното, което разбира се не спираше
Джак и хората му да продължават с опитите. Някой предполагаха, че този талантът ще
се развие, но аз лично предпочитах да си остане латентен. Знаех, че Готие е някъде там.

Знаех, че идва за мен. Не ми трябваше някакъв полуталант, който да ми изпраща
плашещи предупреждения отвреме-навреме.
Въпреки това, макар да знаех, че Готие вероятно не е навън днес, не можех да
спра да се оглеждам и да проверявам сенките наоколо, мърморейки си: ‘Братче, мразя
я тази работа.’.
Мекият глас на Роан се разнесе в ухото ми. Само това ме накара да се
почувствам по-добре. В безопасност.
– Нощи като тази са цяло проклятие.
– Твърдението на годината – бързо притичах зад ъгъла и видях вампира да завива на
ляво. Тръгнах след него, придържайки се близо до стената и далеч от локвите, макар че
предвид състоянието на краката ми, едва ли имаше значение. - Чувствам, че трябва за
пореден път да кажа, че не се записах за тази работа.
– И аз чувствам нуждата да кажа за пореден път, че ти не си записана, насила
въвлечена в тази работа. Точно затова имаш право да недоволстваш колкото искаш,
макар че това няма да доведе до нищо. – каза Роан меко.
Беше си самата истина.
– Къде си?
– Западната страна, близо до старата фабрика за бисквити.
Което на практика беше противоположно на моята позиция. Между двама ни,
нямаше да успее да се измъкне. Надявах се това наистина да значи, че няма да го
изгубим. Спрях, когато наближих ъгъла и внимателно надникнах. Вятърът отново
удари лицето ми и дъждовната вода по кожата ми сякаш се превърна в лед. Вампирът
беше спрял близо до далечния край на сградата и се оглеждаше. Аз се прибрах зад
ъгъла, когато той погледна в моята посока, почти не дишах, макар че логиката ми
казваше, че няма как да ме е видял. Не само че и аз имах вампирски гени, но имах и
много други от способностите им – например способността да се обгръщам в сенките
на нощта, инфрачервеното виждане, свръх бързината им.
Чу се отваряне на врата. Рискувах да погледна отново. Метална врата стоеше
отворена, а вампирът не се виждаше наоколо. Покана или капан? Не знаех, но със
сигурност нямаше да поема риска. Поне не сама.
– Роан, той влезе в сграда номер четири. Задната врата.
– Чакай ме преди да влезеш.
– Лековерна съм, но не съм глупава.
Той се засмя. Аз се плъзнах покрай ъгъла и наближих бавно към вратата.
Вятърът се засили и я тласна към тухлената стена назад, шумът отекна в нощта. Беше
странен самотен шум.
Замръзнах на място и се концентрирах, използвайки предимството на вълчото
ми чуване, което улавяше звуците, носени от вятъра. Но воят на вятъра беше прекалено
силен и приглушаваше всичко останало. Не можех и да помириша нищо освен леда и
старостта на това място, ако въобще имаше миризма на старост и не беше отново
преиграващото ми въображение.
Все пак чувството, че нещо не е както трябва, се засилваше. Потрих ръцете си и
се надявах брат ми да се появи бързо.

– Окей – каза Роан най-сетне, ненадейната поява на мекият му глас в ухото ми ме
накара да подскоча – Аз съм отпред. Предната врата е заключена, но има няколко
счупени прозореца. Влизам вътре.
– Можеш ли да помиришеш някой друг освен нашия вампир?
– Не – каза той – а ти?
– Не, но тук има нещо или някой, което е зло.
Той не постави под въпрос доколко съм сигурна в твърдението си. През
годините инстинкта ми за неприятности ме беше спасил от толкова голям брой
ситуации, в колкото ме беше и поставил. Единствената разлика беше, че сега моите
развиващи се ясновидски способности ни даваха предупреждения с какъв тип
неприятности ще си имаме работа. Което все пак беше от някаква полза, признавам,
независимо колко беше фрустриращо понякога.
– Използвай лазера – каза той – По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваме
после.
Бръкнах под палтото си и извадих оръжието. Беше последна мода в лазерната
технология – оръжие с големината на дланта ми, което обаче съдържаше достатъчно
сила, че да пробие и най-дебелата стена. Не е нужно да казвам, че имаше доста гадни
последствия за хора или нехора.
– Джак ще ни одере живи ако убием вампира преди да го разпитаме за неговия
създател.
Защото създателят носеше отговорност и оставяйки бебето си да се развихри
означаваше в общи линии, че сам си е подписал смъртната присъда.
– Предпочитам да срещна гнева му отколкото да имам умряла сестра.
Аз се захилих.
– Просто не искаш сам да пускаш пералнята.
– Мога да придумам Лиандър да ми пере. Но ще ми липсва сутрешната ти бодрост и
добро настроение.
– Знаеш, че винаги се оправя, когато ми дадеш кафе – отвърнах аз – Освен това бих
се обзаложила, че Лиандър няма да ти пере дрехите. Звучеше сякаш ти е доста ядосан
последния път когато говорих с него.
– Е, да, не трябва да се опитва да ми налага ненужни условия.
– Не водихме ли същия разговор преди четири месеца? – междувременно надникнах
зад вратата. Нищо освен тъмнина. Премигах, превключвайки на инфрачервено зрение.
Отново нищо освен боклуци наоколо – Готова съм да вляза.
– Аз също. И да, водихме същия разговор и преди.
– Е, говори ли с него, както те посъветвах?
– В общи линии.
Което означаваше, че беше игнорирал всичко освен добрия секс. Нищо чудно, че
Лиандър беше с усмивка на устните на следващата сутрин. Нищо чудно, че сега отново
беше тъжен и недоволен.
– Може ли да ти напомня, че да си намериш добър мъж е трудно?

– Може ли да ти напомня, че сме тук да ловим вампир, не да даваш лекции на по-
големия си и определено по-опитен брат?
Ухилих се отново. Беше дошъл на този свят пет минути преди мен.
– Влизам.
– И аз.
Промъкнах се отзад ъгъла, привеждайки се и стоейки близо до стената докато
оглеждах обстановката. Помещението беше голямо с платформа по краищата.
Изглеждаше като място, на което бяха паркирани камиони за товарене и разтоварване.
Имаше една двойна врата напред и една в ляво от мен. Тази в ляво беше открехната –
определено индикация, че някой беше минал оттам наскоро.
Тогава защо миризмата ме водеше право напред?
Не бях сигурна, но не се доверявах толкова на очите си, не и на място, което
намирисваше на капан. Тръгнах в дясно, придържайки се близо до стените, следвайки
миризмата на смърт през вратата. Зад вратите имаше дълъг коридор. Въздухът беше
застоял и миришеше на изгнило. Сякаш нещо се беше разлагало тук от много време
насам. Сбърчих нос и се надявах това да са боклуци, а не плът, макар че вълчото му
обоняние твърдеше обратното.
Очевидно имаше повече жертви, причинени от този вампир и вероятно неговия
създател, отколкото бяха докладвани.
Продължих напред, отваряйки вратите и опитвайки се да не обръщам внимание
на знаците за смърт във всяка стая, в която влизах. Новороденият вампир няма начин да
е работил сам, това беше очевидно. Имаше поне десет цели тела, а освен това цял
асортимент от различни части на тялото – глави, органи, крайници, ребра, които се
въргаляха из стаите. Дори един новороден във вихъра на ненаситния си глад не можеше
да изконсумира толкова много кръв.
Най-накрая стигнах до поредната врата. Миризмата на смърт беше по-силна,
което означаваше, че новороденият вампир е наблизо. Съвсем наблизо. Може би зад
вратата. Опитваше да направи засада? Ако беше така, трябваше да се замисли за един
душ преди това. Телесната му миризма го издаваше за всеки със съвсем малко
обоняние на носа.
Отстъпих малко назад и изритах вратата. После минах през тях, превъртайки се
и стъпвайки отново на крака, насочвайки лазера към вампира с плавно бързо движение.
Беше по-млад отколкото предполагах – тийнейджър. Отблизо се виждаха вените
му, изпъкващи изпод бялата кожа. Бяха сини като на един добре хранен вампир.
Внезапният му смях ме накара да настръхна. Не заради ниският звук, но защото
ми напомняше на нечий друг смях.
Готие.
Значеше ли това, че нашият избягал пазител е създателят на този тук?
Определено това можеше да обясни как новосъздаденият се беше измъквал за
извършените девет убийства. Мисълта едва прекоси ума ми, когато изострените ми
инстинкти накараха кожата ми да пламне. Той беше тук. Готие беше тук.
По дяволите.
Появи се чувство на паника, но се опитах да го притъпя. Да се отдам на паниката
означаваше да падна в ръцете на Готие. Той обожаваше страха. Хранеше се с него. Но

не можех да се справя с Готие и едновременно да държа под око новосъздадения. Бях
се била и побеждавала и повече от един вампир в миналото, но Готие беше най-
успешната машина за убиване, с която Директората беше разполагал някога.
Единственият път, в който се бихме, той ме беше надвил. Не бях сигурна, че заедно с
Роан като отбор бихме го победили.
– Роан, имаме проблем.
– Не ми казвай, че го изгубихме. Не искам да прекарвам още една нощ навън във
време като днешното.
– Малкият вампир е тук, но проблемът ни е доста по-голям.
По-голям и по-близко. Тръпка премина през тялото ми, но устоях на нуждата да
погледна през рамо. Сетивата ми обаче ми казваха, че тъмнината, в която се беше завил
Готие, се движеше насам.
– По-голям как?
Подадох се на изкушението и погледнах през рамо.
– Знам, че си тук, Готие.
Думите едва излязоха от устата ми, когато новороденият нападна. Беше върху
мен за секунда, опитвайки се да ме удари с крака и ръце отчаяно. Дръпнах се назад под
тежестта на атаката му и някак си успях да сложа ръцете си между нас. Зъбите му се
забиха в китката ми, а не във врата ми. Болката се разнесе мигновено по тялото ми.
Лакомото му смучене ме притесняваше повече от болката. Нямаше да бъда вечеря за
който и да било вампир. Свих юмрук и го ударих по главата с тежестта на цялото си
тяло и лазерното оръжие толкова силно, колкото можах. Това го накара да пусне
китката ми и го запрати далеч от мен. Приземи се по гръб на няколко крачки от мен
близо до завития в сенки Готие.
– Убий го – каза Роан – Готие сигурно го е създал, а ако не – ще се тревожим за това
после.
Поех си дъх и се надявах да е прав. Иначе Джак би бил ужасно ядосан. Вдигнах
лазера и стрелях, ярък лъч светлина разцепи пространството и разсече врата на вампира
отляво надясно. Плътта и костите бяха разрязани сякаш бяха хартия, а миризмата на
изгорено месо изпълни въздуха.
Стомахът ми се преобърна, но не му обърнах внимание. Трябваше да се
концентрирам върху невидимото присъствие на Готие, присъствие, което беше сякаш
по-тъмно и зло от обикновено, а това беше нещо, което смятах за невъзможно до този
момент.
– Може да спреш да се криеш, Готие. Знам, че си тук. Зловонната ти миризма винаги
те издава.
Смехът му отново се разнесе в нощта, нисък звук, който ме накара да стисна
зъби. Той махна сенките, в които се криеше и застана пред мен. Готие беше дори по-
висок и зъл от вампира, който лежеше на пода. Кожата му беше също толкова бледа и
бяла и също както при новородения, изглежда се хранеше добре. Спомних си вонята в
халето, мъртвите тела и части от тела, въргалящи се в стаите. Побиха ме тръпки.
Определено Готие беше минал всички граници, поставени от Директората.
– Идвам от твое ляво – каза Роан – ще стреляме двамата.
Звучеше като добър план. Джак може би щеше да иска да разпита копелето и да
разкрие задкулисните му игрички, които играеше откакто беше напуснал Директората,

но бих се радвала да не се подчиня на заповедите, когато ставаше дума за Готие. Макар
че много се съмнявах, че би паднал в ръцете ни толкова лесно.
За да докаже верността на тази ми мисъл, той спря близо до тялото на
новороденият, прокара пръсти по разрязаната от лазера плат и отново се разсмя. Звукът
ме накара да потреперя. Доброто настроение на Готие не предвещаваше нищо хубаво.
– Трябва да се засрамиш, че уби малкия ми приятел – каза с развеселен тон – Не
знаеш ли, че Директората обича да разпитва новородените, за да разбере кой ги е
създал?
– И двамата знаем кой е създал този, Готие. – отвърнах, насочвайки лазера, макар че
знаех, че е безполезно – Макар че не разбирам защо си си създал неудобството
създавайки го.
– Толкова трудно се намира помощ в тези дни.
Особено когато този, който я търсеше, беше психиасъл кръвопиец.
– Е, появата ти днес да не би да означава, че най-сетне ти е дошъл умът и ще се
предадеш?
Той повдигна вежда с подигравателна мимика.
– Наистина ли мислиш, че ще те улесня по такъв начин?
Не, но никога не вреди да попита човек. Някога съдбата можеше и да реши да ми
направи подарък, вместо да ми поднася само спънки.
– Тогава каква игра играеш, Готие?
– Опасна. За теб и за креативният изобретател, който измъчва останалите.
Нещо подобно на страх премина отново по кожата ми. Как знаеше Готие за
останалите убийства? Беше ли замесен? Нямаше да ме учуди – в крайна сметка тези,
които си приличат се събират заедно. Имаше логика в това Готие да се движи в среди
на зли психопати. Не беше обаче най-великият мислител на своите времена, макар че
беше наистина велик убиец.
– Значи знаеш кой седи зад другите убийства?
– Разбира се. И се възхищавам на методите му.
Обзалагам се, че се възхищаваше.
– Ще го прострелям, продължавай да говориш с него – каза Роан.
– Забрави ли, Готие, Директоратът е специализиран в хващането на престъпници-
нехора? Ние, пазителите, сме сили, жури и екзекутори? Ще намерим онзи, който седи
зад убийствата и ще се разправим с него. – дарих го с усмивка, която беше повече блъф.
Готие ме плашеше, което го признавах пред себе си, но никога нямаше да го призная
пред него. – И познай какво, смръдливец? Ти вече си осъден и намерен за виновен.
Независимо дали си замесен или не, ти си пътник.
Усмивката му помръкна малко и усещането за опасност се прокрадна покрай
мен.
– Хубаво е да зная, че скорошните събития не са те пречупили. Това е нещо, което
винаги съм желал сам да сторя.
– Да, ясно, ти си големият лош вампир и всички трябва да се страхуваме. Чувала съм
тази песен и преди. Просто кажи защо си тук.

– Нетърпелива да играе играта. Това е добре.
Той направи пауза и погледът му мина по пода. В този момент знаеш, че той е
наясно, че Роан е тук и нещо в мен се вцепени. Всичко щеше да се провали по един
ужасно неприятен начин.
– Но първо – той продължи гладко – кажи на съквартиранта си, че ако направи още
една крачка, детето ще умре.
Дете?... За какво говореше Готие? Облизах устни и се опитах да удържа
контрола върху страха. Това беше, което това извратено копеле искаше – страх и щях
да съм проклета ако му го предоставях лесно.
– Какви глупости говориш, Готие? – попита Роан с дрезгав глас, когато излезе от
сенките.
Зарадвах се, че седи близо до една от носещите греди на помещението. Това
щеше да му даде прикритие ако Готие ненадейно извади оръжие. В крайна сметка
ръцете му бяха зад гърба с причина, защото Готие не правеше нищо без да има такава.
– Говоря за детето, което виси над нас.
– Това е най-старият трик на света, Готие – беше трик, който сама бях използвала
върху брат си – Изненадвам се, че не си измислил нещо по-креативно.
Той ме удостои с още една постна усмивка.
– О, аз съм над използването на трикове. Въпреки това ми харесва да ги използвам от
нова перспектива. Например старите пари или кутията с въпроси.
Какво по дяволите?
– Укриването да не ти е убило всичките мозъчни клетки? Защото в момента говориш
безсмислици.
– Всъщност е много просто. Всичко е въпрос на опции. Какво искаш по-силно: да ме
хванеш или да спасиш живота на детето над нас?
– Какво дете? – попитах отново.
Когато една от ръцете му се подаде иззад гърба, аз се стегнах, очаквайки най-
лошото, но той се отмести и включи лампите. Светлината се разнесе и освети сенките в
стаята. Не че някой от нас се нуждаеше от светлина. Беше просто заради ефекта.
– По дяволите – изруга Роан.
Не погледнах нагоре, колкото ми се искаше. Бях по-близо до Готие. Аз бях тази,
която имаше шанс да го удари ако се раздвижеше.
– Кажи ми. – повторих.
– Над нас има малко момиченце с въже около врата си. Стои на пръсти върху тънка
греда.
– Жива или мъртва? – ако беше мъртва, щях да убия Готие независимо какво криеше
зад гърба си.
– Жива – каза Роан – тече кръв от нея и чувам сърцето й, едва едва.
Роан беше по-голяма част вампир отколкото аз. Той пиеше кръв по време на
пълнолуние и затова разпознаваше по-добре от мен признаците на живот. Новината, че
детето беше живо не ме улесни, а тъкмо напротив. Само защото беше жива в момента,
не означаваше, че Готие възнамерява да я остави жива или да ни остави да й помогнем.

– Колко дълго сърцето й ще продължи да бие зависи от вас. – Готие премести и
другата си ръка и най-сетне се разкри онова, което криеше зад гърба си. Най-голямата
лазерна пушва, която някога бях виждала. – едно движение, Райли, и съквартиранта ти
умира.
– Готие, ако имаш нещо да казваш, казвай го или действай – отряза Роан.
Усмивката на Готие беше ленива, беше планувал всичко това до най-малкия
детайл и сега нямаше за къде да бърза.
– Знаеш ли нещо за обесването?
– Не, но ако станеш доброволец, с удоволствие бих експериментирала върху теб.
Все едно нищо не бях казала. Великият Готие беше в стихията си и нямаше как
да бъде спрян. И колкото и да ми се искаше да помогна на детето, пушката беше пред
мен. За добро или зло нямаше да рискувам живота на брат си, за да спра Готие.
– Обесване постепенно с малко или дори без пускане във въздуха, какъвто е нашият
случай с дечкото горе, завършва обикновено със смърт от задушаване. Асфиксия, ако
трябва да се използва коректният термин.Съпротивлява се от една до три минути и след
това утихва в състоянието, което виждате сега. Има документирани случай на хора,
върнати успешно към живот дори след тридесет минути такова висене – той направи
пауза и погледна часовника на свободната си ръка – Което ви дава точно деветнадесет
минути.
– Ти си копеле, Готие.- казах го със зъл тон, а той се разсмя.
– Предполагам го знаеше отдавна.
– И какъв е смисълът от цялата тази постановка? – попита Роан с равен глас, което
беше сигурен белег, че е на ръба да изгуби контрол.
– Както казах, всичко е въпрос на опции – той направи отново пауза, усмихвайки се
като доволна котка, която знае, че мишката е в лапите й – Опция едно: играйте играта и
спасете детето. Опция две: тръгнете след мен и оставете детето да умре.
– Заправи опция три: убийте Готие и спасете детето.
– Няма опция три. Ако мръднеш, Роан умира. Ако Роан мръдне, Роан умира. Във
всички случай печеля аз.
Понеже знаеше, че сме от една глутница. Може би смяташе, че Роан е вълк,
който е станал вампир, но нямаше значение. Готие знаеше, че за вълците смъртта на
близък член от глутницата може да причини неспособност за седмици, дори месеци. В
частност за нас, тъй като Роан не беше само член на глутницата ми, но и мой близнак,
щеше да е по-зле. Ние сме две части на едно цяло и истината беше, че не знаех, дали
някой от нас двамата би искал да живее без другия. Бяхме прекалено близки.
Скръстих ръце. Което означаваше, че лазерът ми вече не беше насочен към
чудовището пред мен и това ме оставяше в уязвима позиция, но не се тревожех, че би
ме застрелял. Той ни беше довлякъл тук с причина и тя не беше да ни убие.
– Каква игра искаш да играем, Готие?
– Надявах се, че ще избереш играта. Колкото и да се наслаждавам да гледам как
животът напуска този свят, тази игра ще предостави и на двама ни толкова много
повече.
– Хайде, давай по същество – каза Роан.

Усмивката на Готие замръкна. Усещането за опасност, което ме обграждаше, се
засили и пот изби по кожата ми.
– Джак често коментираше в миналото колко добър е Роан в това, което прави и
колко добри резултати би очаквал от теб, Райли, когато най-сетне се съгласи и стана
пазителка. Така че мисля, че е честно ако проведем малък тест и видим кой е по-добър
пазител. И тестът е, разбира се, да спрем лудият, стоящ зад скорошните убийства.
– Чувствам необходимостта да ти напомня, че а) ти вече не си пазител и б) по-рано
вече спомена, че знаеш кой седи зад убийствата. Това ти дава предимство, не е ли така?
Той се ухили, показвайки всичките си зъби.
– Никога не съм казвал, че играта ще е лесна за теб.
Той дори имаше намерение да я направи по-трудна, ако се съдеше по блясъка в
очите му. Не че това ме изненадваше.
– Значи двамата играем тази твоя игричка и търсим Касапина. Какво получава
победителят, освен да убие убиеца?
– Е, вие двамата получавате удоволствието да знаете, че сте ме победили.
– Какви сме щастливци.
Той кимна.
– И разбира се ще напусна страната.
– А ако ти победиш?
– Тогава започваме нова игра: аз преследвам вас, а вие се опитвате да оцелеете.
Което беше точно онова, което беше обещал преди четири месеца.
– Не мога да говоря от името на Роан, но ако си тръгнеш още сега, ще приема
предизвикателството.
Струваше си дори само заради шанса да спася детето.
– Тръгни си сега и аз също се съгласявам – каза Роан през зъби.
Готие се усмихна.
– Знаех си, че ще играете с мен. Ще се видим на бойното поле.
Махна с ръка и стреля нагоре по дъската, на която детето беше стъпило на
пръсти.

Глава втора
Превод: Freena
Редакция: Vampire Lady
– Не! – извиках, докато се опитвах да избягна падащите части от разполовената
дъска.
Смехът на Готие отекна като ехо в сенките.
Погледнах нагоре за първи път и видях малко телце, люлеещо се точно над мен.
Мъничките й крачета бяха толкова слаби и чупливи. Не беше тийнейджър, както бях
предположила, а малко дете. Копеле. Дяволско проклето копеле...
– Роан, можеш ли да простреляш въжето?
– Да, приготви се да хващаш.
Сложих лазера в джоба си и заех позиция под момиченцето.
– Готова.
Струя светлина разцепи полумрака, срязвайки въжето и чупейки отсрещния
прозорец. Стъклото се пръсна на парчета. Успях да уловя момиченцето и залегнах над
нея, опитвайки се да я предпазя от дъжда от стъкла. Остри като бръснач стъкла се
забиха в гърба ми, но коженото яке ме предпази от по-големи поражения. Изчаках
докато и последните парчета паднаха и внимателно поставих момиченцето на земята.
Беше още жива, усещах пулса й, но беше толкова малка и крехка... и студена. Чух
стъпки зад себе си. Погледнах нагоре и едва различих фигурата на Роан през сълзите
си.
– Ще се погрижа за нея – казах аз – иди след Готие.
– Ще поддържаме връзка – в гласа на Роан кипеше същият гняв, какъвто аз се
опитвах да удържа у себе си – Бъди нащрек, може да е създал още вампири и те да са
наоколо.
Ако имаше такива, не можех да ги усетя. Но кимнах и Роан изтича напред.
Погледнах надолу към момиченцето отново и забелязах колко тъмно сини бяха устните
й. Причината може би беше асфикцията или кръвозагубата, а може би и двете като се
вземат предвид и белезите от зъби по врата й. Ако имаше някаква надежда за нейното
оцеляване, трябваше да повикам помощ бързо. Съблякох якето си и пуловера и увих
телцето и крачетата й. Не беше много, но поне бяха по-топли от тънката нощничка, в
която беше. Извадих телефона си и повиках Мика-екипът. Мика беше спешна помощ за
инциденти като този и това беше най-голямата надежда за спасяването на детето сега.
Може би единствената.
Казаха ми пет минути.
Надявах се, че малкото момиченце разполага с тези пет минути.
Нежно погалих бузките й и махнах кафявата й коса от лицето. Студът на
страните й беше толкова контрастиращ с топлината на пръстите ми. Защо Директоратът
не беше получил никакви доклади за изчезнали деца? Беше рутина за полицаите да ни
препращат докладите за отвличания и изчезвания, защото беше почерк на
новородените вампири. Голям процент от тези доклади не се отнасяха до вампири,
разбира се, но Директоратът винаги ги проверяваше заради шансът от един-два
процента.

Това отвличане може би беше съвсем скорошно. Може би горките й родители
дори не бяха наясно, че малкото им момиченце е изчезнало. Би било ужасен начин да
започнат сутринта – с униформен на вратата, който ти казва, че детето ти е било
отвлечено и убито.
Прехапах отново устни, борейки се с гнева и сълзите. И знаех, че те бяха
причинени не само от ужаса на настоящата ситуация, но и заради факта, че аз не можех
да имам деца. Никога нямаше да усетя как животът се заражда в корема ми.
Вампирските ми гени бяха повече от вълчите в тази област и ме правеха куха – жена с
утроба, която е неспособна да износи живот. Разбира се все още имаше някаква малка
надежда с модерните технологии и замразените яйцеклетки, които бяха взети от мен.
Но се опитвах да избегна този начин.
Останалата част от тялото ми все още беше бойно поле и никой не можеше да
каже дали вампирските гени ще надделеят на вълчите в бъдеще и ще стана по-голяма
част вампир като Роан. Имаше и още един неясен елемент – дрогата ARCI1-23, която
променяше клетките и беше в системата ми.
– Готие го няма – чу се гласа на Роан в тъмнината, което ме накара да подскоча. Бях
се увлякла да помогна на детето и това можеше да коства живота и на двете ни ако
Готие се върнеше по случайност. Роан застана до мен и също съблече якето си и ми го
подаде, за да завия и с него детето. Кожата й не беше по-топла въпреки двете якета и
пуловера, с които беше завита. Може би беше изгубила прекалено много кръв.
– Защо би правил това? – попита Роан – няма логика.
Избърсах още една сълза от бузата си и го погледнах.
– Готие е психо, а психарите нямат нужда от добра причина, за да правят такива
неща.
– Готие не е средностатистически психо, той не прави нищо без добра
основателна причина.
– Удоволствието да убива е единствената причина, от която би имал нужда.
– И все пак не уби това дете. Тя не беше неговият билет да се измъкне... Готие е
достатъчно самоуверен в себе си, че съм сигурен, че той вярва, че би ни се измъкнал и
на двамата без проблем. – той кимна към детето – Той ни позволи да я спасим, въпреки
че в природата му е ни го предложи и после да ни отнеме тази възможност. Нещо друго
става тук.
– В природата му е и да иска да докаже, че е по-добър от всички останали. Не
можели това да е причината? Защо трябва да има нещо повече?
– Защото Готие е убиец. Няма логика да ни води до тук, да ни предлага ‘игра’ и да
ни оставя да спасим момиченцето.
Което все още не бяхме спасили. Погледнах часовника си. Още две минути и
Мика-екипът трябваше да е тук. Трябваше да побързат. Ставаше все по-студено и
смъртта сякаш ни обграждаше от всеки ъгъл на това място. Смърт, която беше истинска
и завинаги, не която се разхождаше във вампирска форма.
– Какво мислиш, че е наумил, щом не смяташ, че играта е истинска? – попитах аз.
– О, мисля, че играта е много истинска. Но мисля, че е и за заблуда.
– Той каза, че знае кой е истинският убиец.
– Което може да е лъжа, може и да не е.

– Не ми звучеше като лъжа.
– Може би. Но можеш ли да си представиш Готие да остави някакъв друг психо да
се разхожда и да прави каквото иска на място, което Готие счита за своя територия?
– Не. Определено не е по споделянето.
– Именно. Така че какво действително е наумил?
– Докато не хванем копелето, това ще си остане въпрос без отговор.
Обезпокоителен въпрос без отговор при това.
Роан се обърна, погледът му се насочи към вратата. Без съмнението беше
надушил боклуците и вонята отвън, която тук не беше чак толкова силна, но се
усещаше.
– Джак е тук.
И не беше сам. Отстъпих на страни, когато медицинският екип дойде,
продължавайки да гледам детето още няколко секунди, за да се уверя, че все още е
жива. След това се обърнах и слязох по стълбите. Джак се беше привел над
новосъздадения вампир, който бях убила. Спрях до него, игнорирайки миризмата на
умряло. Не изпитвах угризения за убийството на новосъздаден, не и след като бях
изгубила толкова много време да го проследя, не и след като трябваше да се разправям
с него и със създателя му и тяхната жажда за кръв. Джак погледна към мен.
– Прочете ли ума му преди да го убиеш?
Поклатих глава отрицателно.
– Нямаше нужда. Готие е създателят му.
– Ако не си го прочела в ума му, как може да знаеш това?
– Защото Готие го потвърди.
– Бил е тук? И си го пуснала да избяга?
В гласа на Джак имаше нотка гняв.
– Не го ‘пуснахме’ да избяга. Имахме избор между това да отнемем живот и да спасим
живот. Избрахме второто.
– Което е било грешният избор. – погледът му се плъзна зад мен – подобно
разнежване ще те убие някой ден, Райли.
– Спасяването на дете не е грешен избор, Джак. – не бих могла да живея със себе
си ако бях избрала нещо по-различно.
– И понеже спаси дете, много други ще умрат.
Той определено се опитваше да ме накара да се почувствам виновна и в
определена степен успяваше. Истина беше, че вероятно много ще намерят смъртта си
заради моя избор тази вечер. И все пак, какво друго бих могла да избера? Нищо. Не и
ако искам да запазя цялостта на душата си. Със сигурност не е грешно да се опиташ да
спасиш такъв млад живот, независимо каква би била цената и последствията. Но нямах
съмнения, че Джак не би се съгласил с моето становище. Като изключим факта, че като
цяло беше свестен тип, беше все пак също и вампир, а те всички имаха странни
схващания относно ценността на живота.
– Имахме възможността да проведем малък разговор с ненормалник – потрих ръце
докато говорех. Ставаше все по-студено. – Той каза, че знае кой е Касапинът.

– Предложи ви информация? – Джак вдигна вежда.
– Не – каза Роан, идвайки към нас и спирайки до мен – предложи ни състезание.
– Какъв вид състезание?
– Игра – първият, който проследи и убие серийния убиец печели.
– Готие осъзнава, че вече не е пазител, нали? – Джак отново повдигна вежда.
– Определено – казах сухо – И мисля, че ако огледаш по-внимателно стаите
наоколо ще се увериш и сам.
– Тогава защо би правил сделка с вас? Особено когато облагодетелства
Директората, а не него самия.
– Може би иска да получи удовлетворение, че е по-добър от нас. Каза, че си
хвалил Роан и си казвал колко добра бих била аз в тази работа. Той иска да се докаже.
– Да бе, сигурно. Връзвате ли му се? – Джак погледна към Роан.
– Ни най-малко. Той може би наистина знае кой е убиецът, но причините му да се
състезава са далеч по-тъмни, опасявам се. Готие е убиец и отдавна се е уверил в
собственото си превъзходство в това, което прави. Няма нужда да се доказва в някакво
състезание.
– Именно. Което означава, че трябва да го убием преди да осъществи плановете,
които явно е наумил.
Сякаш не се бяхме опитвали да направим това в предните няколко месеца?
Гаутер беше най-добрият пазител, който Директоратът някога бе имал. Да очакваш, че
всички останали, които се класираха на второ място зад него или дори по-назад, ще го
открият и елиминират, беше малко ирационално.
– Готие не е глупак – казах аз. – Знае, че екзекуцията му вече е наредена и
одобрена. Няма да ни се даде като лесна мишена.
– Не, но ако на някой от вас двамата ви се отдаде възможност, не искам да се
колебаете – Джак ни погледна и двамата с брат ми – независимо кой и какво стои на
пътя ви.
Роан кимна. Аз не реагирах. На една скала на нещата, които можех да правя като
пазител, убиването на новосъздаден беше степента, в която ми се преобръщаше корема.
Да отнема живота на някой, който стои между мен и Готие, обаче беше съвсем друга
история. Бях убивала, нямаше спор, но винаги като самозащита или в защита на
глутницата ми, която в случая се състоеше от Роан.
Предполагам че някои биха поспорили, че убийството на Девърн беше
студенокръвен акт, но той беше измъчвал брат ми и той беше мозъкът зад цялата
история с кръстосването на раси и клонинги и беше отговорен за много смъртни
случай. Да не споменавам и дрогата AC1-23, която циркулираше в кръвта ми. Играй си
с огъня и ще се опариш накрая – казваше майка ми. Е, Девърн си беше играл с мен и
Роан малко прекалено често и получи заслуженото си.
– Райли? Чу ли ме?
– Чух. – отвърнах аз.
– И?
– Няма да убия хладнокръвно само защото ти ми нареждаш, Джак.
– Дори Готие?

– Готие бих убила при първа възможност. Но не бих застрашила чужд живот
заради това.
– Бориш се с неизбежното.
– Радвам се, че това те забавлява.
– Защо двамата не се приберете да се стоплите. Докладвайте ми в девет и след
това ще продължим.
Роан се обърна и тръгна към вратата, но аз минах, за да проверя момиченцето.
Все още имаше съвсем блед цвят на бузките въпреки усърдната работа на
парамедиците. Студени тръпки преминаха по гърба ми. Можех да усетя смъртта,
чакаща някъде навън в сенките. Потреперих и се обърнах. Все още имаше надежда.
Трябваше да вярвам в това, дори когато никой друг не вярваше. Един от медиците
погледна нагоре и ми подаде якето и пуловера.
– Хвани копелето, причинило това.
– Дадено.
Тръгнах си. Нямаше нищо друго, което бих могла да направя или кажа. Освен да
преследвам Готие и да му пръсна мозъка.
Настигнах Роан, замятайки го с якето му и обличайки моето. Когато излязохме
от склада, студеният вятър ни удари. Роан ме прегърна през рамо, придържайки ме
близо до себе си, за да ме топли. За съжаление никой от нас нямаше кола, защото
новосъздаденият не се беше придвижвал по този начин. Нямам идея защо, но
подозирах, че има нещо общо с новите усещания, които се придобиваха след
трансформацията. Сигурно е трудно да се концентрираш върху неща като шофиране,
когато целият свят се е превърнал в сцена, където гладът, жертвите, кръвта бяха
главните действащи лица. Което означаваше, че щом новосъздаденият вървеше пеша,
ние също го следвахме. Не че аз имах кола, все още не бях заменила онази, която карах
преди три-четири месеца, но Роан имаше и щеше да е прекрасно ако можехме да се
качим в стария Форд и да караме до вкъщи на топло. Но в крайна сметка успяхме да си
хванем такси.
– Прибирай се – каза Роан, когато таксито спря пред нас – аз мисля да отскоча до
Синята Луна за няколко часа.
Синята Луна беше един от петте нощни клуба за върколаци в Мелбърн,
всъщност беше нашият любим клуб.
Изгледах брат си за момент и каза:
– Трябва да звъннеш на Лиандър.
– По дяволите, Райли, не ме учи. Не сега. Имам нужда да изпусна парата и точно
това имам намерение да направя.
Лиандър би бил повече от щастлив да помогне на брат ми да изпусне парата и и
двамата го знаехме. Чудех се защо брат ми толкова се съпротивляваше да се отдаде на
сериозна връзка с Лиандър, но гневът в очите му беше предупреждение, че не беше сега
време да повдигам този въпрос. Но той трябваше да е наясно, че поема риск да загуби
мъжа, който вероятно беше неговата духовна половинка. Лиандър беше точно това,
никой друг освен духовната ти половинка не би се примирявал с нещата, които Роан му
причиняваше напоследък.
– Бъди внимателен – беше единственото, което казах, дадох му целувка и слязох
от таксито.

Джак не беше особено доволен, че все още живеем на този адрес след
първоначалната заплаха на Готие. Беше настоял да се преместим в по-защитена сграда.
Само дето това не би спряло Готие. Не знам как беше успял да проникне в апартамента
ни, предвид факта, че вампирите не можеха да преминават през прага ако не са
поканени, но ни беше оставил кървава роза и съобщение:
‘Най-доброто убийство е онова, което е напълно оценено предварително.
Ловът все още не е започнал.’
След това не оставахме спокойни, но Готие беше доказал идеята си: можеше да
се добере до нас по всяко време и нямаше причина да се крием.
Отворих входната врата на кооперацията и се закатерих по стълбите. Старата
тухлена сграда всъщност първоначално е била склад, но в последните петдесет години
функционираше като живуща кооперация. Беше близко до града и имаше добър
транспорт, което беше важно в днешни дни. Да не споменавам и факта, че беше евтино.
Разбира се старата лелка, която притежаваше сградата, мразеше всякакви не-чоеци, но
беше противозаконно да се дискриминира. Което не означаваше, че ни беше приела
сърдечно, но да имаш върколаци в сградата означаваше да нямаш проблеми с
плъховете. А в околността имаше много. Не знам защо тези малки сиви мустакати
копеленца ни мразеха и ни отбягваха. Със сигурност не беше, защото ги ядяхме. Имаха
също толкова ужасен вкус, колкото и визия.
Роан и аз живеехме на шестия последен етаж и нямаше асансьор, а само стълби.
Едно ежедневно упражнение освен задължителните тренировки в Директората.
Изкачих стълбите и отворих междинната врата към коридора до апартамента ни.
Трябваше да призная, че мислите ми не бяха съсредоточени върху безопасността в
момента. Просто исках да се прибера, да взема душ и да пия кафе. Едно от много
преимущества на това да си върколак беше силният метаболизъм. Можехме да си ядем
каквото пожелаем без да трупаме излишно тегло.
Отворих вратата, хвърлих палтото си и ключовете на масичката и почнах да се
събличам, за да вляза в банята. Тих звук се разнесе в тишината.
Сърцето ми спря да тупти за една ужасно дълга секунда, тъй като си мислех, че
бях направила грешка, която щеше да коства живота ми. Тогава разпознах гласа и
сърцето ми подскочи. Не можех да се сдържа да не се усмихна, когато се обърнах към
неочаквания посетител.
Куин О’Конър, древен вампир, билионер, бизнесмен и един от двамата ми
перманентни любовници стоеше близо до прозореца. Ръцете му бяха скръстени и той се
беше облегнал леко настрани на стената.
Днес беше облечен с моряшка риза, която подчертаваше раменете му, черни
дънки, спортна лента за глава. Косата му, която преди беше дълга до раменете, но сега
подстригана късо, беше тъмна като нощта, гъста и толкова здрава, че почти ме бодеше
по пръстите, когато прекарах ръка през нея. За разлика от мнозинството вампири, той
можеше да издържа на слънце, така че беше толкова далеч от белотата на вампирите,
колкото беше възможно за вампир. Кожата му имаше топъл почти златист блясък, а да
се каже, че е страхотен, би било голямо подценяване. Заклевам се, дори ангелите биха
завидели на визията му.
Но очите му бяха тези, които винаги ме запленяваха и точно момента бяха
изпълнени с горещина, която накара кожата ми да потръпне. И, както винаги, когато
погледите ни се срещнеха, нещо премина между нас, нещо, което накара сърцето ми да
подскочи, а кожата ми да настръхне. Беше едно чувство на изостреност на сетивата,

която се беше появило още от първия път, в който се бяхме срещнали, и което се
засилваше с всеки изминал месец.
Последно го бях видяла преди две седмици след вечерна среща. Защо отказваше
на всичките ми усилия да го вкарам в леглото си, или където и да е другаде, нямах идея.
Но подозирах, че всичко беше част от дългосрочен план, който той имаше. Засега това,
което трябваше да направя, е да разкрия плана му. Което не беше лесна работа,
предвид, че си беше поживял над хиляда и двеста години и имаше опит в пазенето на
тайни.
– Е, това е приятна изненада – казах, продължавайки да се събличам мокрите си
дрехи и да ги пускам на пода, вървейки към него.
Очите му бяха изпълнени с разгорещеност и ме обзе познатото желание – аромат
на прелъстяване, който караше кръвта ми да бушува във вените. Е, явно днес нямаше да
се прави на недостъпен.
– Чух, че обичаш изненади – каза той с провокираща ме усмивка, докато се наведе
да целуне рамото ми, а след това и челото ми.
Не точно целувките, на които се надявах. Дръпнах се от докосването му,
разкопчах сутиена си и го хвърлих на пода при останалите дрехи.
– Е, появата ти неканен в апартамента ми ли е изненадата или си наумил нещо по-
интересно?
Той се усмихна, пръстите му бяха топли, когато докосна с тях бузата ми и
прокара пръст по устните ми. Отворих леко уста, засмуквайки леко върха на пръста му.
В очите му имаше блясък на желание и сладкият аромат се засили, сякаш бях
притисната под непосилния му натиск. Но беше страхотен начин да си отидеш.
– Помислих, че може би ти се излиза на вечеря – каза той с подчертан ирландски
акцент в гласа.
– Аз ще ям храна, а ти мен? – повдигнах вежда с игрива усмивка – Може да
правим това и тук сега, ако искаш.
И докато казвах това прокарах ръце надолу по раменете му, мускулите на
гърдите и корема, искайки да почувствам всъщност кожата му. Когато започнах да
откопчавам копчето на дънките му, се заиграх с него, но преди да успея да успея да се
впусна в действие, той хвана ръцете ми и ги придърпа към устните си. Целувките му
бяха леки и нежни, почти несексуални и все пак погледът му беше пълен със
сексуалност. Този вампир ме искаше също толкова силно, колкото и аз него и да вървя
по дяволите ако знаех защо устоява и се бори с това. Не беше като и двамата да сме
нови в любовната игра. И определено не бяхме нови един на друг. Месеци бяхме
правили секс като зайците. Е, поне допреди последните няколко седмици, когато
започна цялата операция по ‘хайде да ядосаме Райли’.
– Ти си мокра и студена – каза той.
– Кожата ми може и да е студена и мокра, но повярвай ми, там където е важно съм
топла. – аз се прилепих до него. Материята на ризата му беше приятна и се потрих в
тялото му, наслаждавайки се на усещането – Искаш ли да усетиш колко топла и
влажна?
– Това, което искам е да си вземеш душ, а след това да се облечеш, за да отидем на
ресторант.
– Което значи никакво забавление преди това?

– Не.
– Проклятие.
Той се усмихна и сърцето ми отново подскочи.
– Тогава предполагам не искаш да дойдеш под душа с мен?
– Много би ми харесало, но подозирам, че ще бъде един доста дълъг душ.
– И какъв е проблема?
– Абсолютно никакъв, отивай да се оправяш – каза той, дарявайки ме с още една
убийствена усмивка.
И аз отидох. И въпреки че нормално се киснех под душа, наслаждавайки се на
водата върху кожата ми, сега бях под душа за рекордно кратко време. Излязох гола от
банята и отидох до спалнята. Куин беше с гръб, гледайки към светлините на града,
които се виждаха добре от прозореца. Но погледите ни се срещната в отражението на
стъклото. Спрях и за няколко секунди не правех нищо освен да се взирам в него. Това
беше рядкост за мен. Върколаците много рядко застиваха на място. Според теорията на
Роан, това се дължеше на животинската енергия, която едва удържахме в себе си. Но в
този случай необходимостта от движение се беше изпарила за момент благодарение на
силата, която вампирът срещу мен притежаваше. В него имаше нещо чувствено, силно,
могъщо, имаше непреодолимо силно желание, но също и решителност.
След това погледът му се плъзна по тялото ми бавно и чувствено, можех да
усетя очите му върху кожата ми. И изведнъж ме обзе непреодолимото желание да
прекося стаята и да скоча в ръцете му. Той се усмихна и знаех, че е прочел точно това в
изражението ми или пък в мислите ми. Куин беше едновременно силен емпат и телепат
и макар че имаш достатъчно силна защита да държа повечето вампири настрана, имаше
нещо в този вампир, което караше защитите ми да паднат. И не беше само заради
психичната връзка, която ни позволяваше да комуникираме помежду си. Беше повече
от това, винаги е било повече от това, дори преди да споделим кръв.
Но той беше вампир, а не вълк и без значение колко силно тялото ми го
желаеше, колко предавах собствения си вид, колко дълбока беше връзката помежду ни,
нямаше кака да бъде оспорен фактът, че принадлежахме на различни светове. Никога
нямаше да бъда единствено с него, както той искаше и той никога нямаше да може да
ми осигури онова, което исках. Нямаше да мога да износя дете, но все пак яйцеклетките
ми все още бяха живи. Куин никога не ще можеше да ме дари с дете. Той беше вампир.
Нито пък щеше да понесе някой друг да ми даде това, което той не може. Абсолютно
мразеше факта, че имах други любовници, че ходех по клубове и танцувах с когото ми
се искаше, макар че знаеше, че всичко това е част от вълчата му природа. Това беше
нещо, от което вълците не се отказваха освен в името на духовната си половинка.
И въпреки, че чувствах дълбока връзка към Куин, той не беше вълк и никога
нямаше да бъде моята половинка. Независимо колко силно вярваше в противното.
Погледът му отново се зарея из светлините на града, освобождавайки ме от
вцепенението ми, но оставяйки ме разгорещена до степен на болка, което беше
фрустриращо. Може и да си нямах понятие каква игра играе, но нямаше да издържа
така още дълго. Зад гърба му може и да бяха векове в тайни и мистерии, но аз бях
върколак и сексуалността беше основна част на това, което съм. Сексът беше толкова
важен за нас, колкото кръвта за вампирите и ако Куин очакваше да играя по плана му,
беше много заблуден.

Пазителката Райли Дженсън: Опасни игри – Кери Артър (Книга 4)

Пазителката Райли Дженсън: Опасни игри – Кери Артър (Книга 4)

Empfohlen

Empfohlen

Weitere ähnliche Inhalte

Was ist angesagt?

Was ist angesagt? (20)

Ähnlich wie Пазителката Райли Дженсън: Опасни игри – Кери Артър (Книга 4)

Ähnlich wie Пазителката Райли Дженсън: Опасни игри – Кери Артър (Книга 4) (14)

Пазителката Райли Дженсън: Опасни игри – Кери Артър (Книга 4)