Скрити лица Питър Май

2. "Скрити лица" е забележителен роман, трилър с
изключителна чувствителност, написан от вълнуващ нов автор.
Шотландският репортер Колин Банерман е изпратен в
Брюксел, за да напише поредица от статии за Общия пазар.
Редакторът му го моли да отседне в дома на негов колега от
вестника за времето на посещението му. Банерман силно не
харесва този човек, Слейтър, но неочаквано се привързва към
Таня, малката дъщеря на Слейтър, страдаща от аутизъм.
Малко след пристигането на Банерман Слейтър и Робърт
Гриф, младши министър в ЕИО, са убити. Таня става случаен
свидетел на престъплението и убиецът получава инструкции да
я намери и убие. Междувременно местната полиция е
инструктирана да прикрие двойното убийство по политически
причини. Но Банерман е решен да открие и разкрие истината.
Питър Мей
Първа глава
I
II
Глава втора
I
II
III
IV
V
Глава трета
I
II
III
Четвърта глава
I
II
III
Глава пета
Анотация

3. I
II
III
IV
Шеста глава
I
II
III
IV
Глава седма I
II
III
IV
V
Глава осма
I
II
III
Девета глава
I
II
III
IV
V
Десета глава
I
II
Глава
единадесе
та I
II
III
Дванадесета
глава I
II
III
Глава тринадесета

4. I
II
III

5. За Брайън
И вълкът ще живее с агнето, и леопардът
ще легне с ярето, и телето, и младият лъв, и
угоеното дете заедно; и малко дете ще ги води.
Исая 11:6
Скрити лица на
Питър Мей

6. Първа глава

7. Четвъртък. И валеше. Не особено благоприятен ден. Беше
валяло вчера и вероятно щеше да вали и утре.
Банерман си спомни за една карикатура, която беше видял
веднъж в старо списание "Пънч". Два крокодила се грееха в
блато в джунглата, а главите им бяха обърнати една към друга
над калните води. Единият от тях казваше: "Знаеш ли, все си
мисля, че днес е четвъртък". Банерман се усмихна. Това го
беше забавлявало както тогава, така и сега. Каква, по дяволите,
беше разликата... днес, утре, вчера, в четвъртък? Беше
иронично, че по-късно щеше да си спомни за този ден като за
деня, в който всичко започна. Денят, след който вече нищо
нямаше да бъде същото.
Но в момента, доколкото Банерман знаеше, това беше
просто ден като всеки друг. Той погледна размишляващо през
прозореца още известно време към улица "Принсес", градините
отвъд нея и замъка, който се извисяваше мрачно на върха на
почернелите от дъжда скали. Дори когато валеше, Единбург
беше красив град. Напук на всичко той бе запазил основния си
характер в условията на промените през двадесети век. Имаше
нещо почти средновековно в него; в кривите скрити улички,
калдъръмените алеи, високите наклонени къщи. И, разбира се,
внушителната форма на самия Замък, ярък и мощен на фона на
хоризонта.
В офиса денят едва беше започнал. Репортерите седяха
наоколо, четяха сутрешните вестници, отпиваха черно кафе и се
грижеха за махмурлука.
"Добро утро, Нийл.
Банерман се обърна от прозореца навреме, за да види как
редакторът на новините минава покрай него и се насочва към
бюрото за новини. Добро утро - извика Банерман след него. Той
наблюдаваше отдалечаващата се фигура и изпитваше известно
съчувствие към нея. Горман беше сприхав дребен мъж, добър в
работата си, без да се вдъхновява, много нервен под
напрежение. Мил човек, който само чакаше да падне брадвата.
Тя вече се беше стоварила върху редица негови колеги:
Джон Томпсън в рубриката "Филми", Алекс Макгрегър в
рубриката "Спорт". Имаше и жертви при разместването на
I

8. ресорите в редакцията. Беше неизбежно

9. наистина, откакто беше обявено, че Уилсън Тейт ще бъде
доведен от Лондон, за да поеме поста редактор.
Вестник Edinburgh Post никога не е можел да се похвали с
особено висок тираж. Години наред вестникът се е ползвал с
репутацията си на сериозен, качествен и надежден вестник.
Четеха го политици, представители на юридическите и
медицинските професии, учители, учени. Но само тяхното
покровителство вече не беше достатъчно, за да се балансират
счетоводните книги. Печалбата беше по-важна от престижа.
Оттук и назначението на Тейт, твърд вестникар от старата
школа; закален шотландец от Флийт Стрийт, който се завръща в
старите си ловни полета и води със себе си личното си твърдо
ядро от бойци, които поставя на ключови позиции в редакцията.
И се проливаше кръв. Само предстоящите общи избори -
само след три седмици - бяха отложили екзекуцията на Горман.
Когато те свършеха, той щеше да получи бързо повишение
встрани, за да освободи място за една от изгряващите звезди
на Тейт. И докато Горман можеше да си вегетира спокойно в
някой отдалечен офис с неясна инструкция от редактора,
вестникът щеше да се движи бавно, но сигурно надолу по
пазара, където беше по-лесно да се привлекат нови читатели.
Тогава, помисли си Банерман, ще трябва да обмисли много
сериозно собственото си бъдеще във вестника. Макар че, както
си помисли, това вече беше под въпрос. Само преди седмица
двамата с Тейт се бяха скарали за ролята на Банерман в
"Пост". А любовта между тях не беше изгубена.
Телефонът на бюрото му иззвъня и Банерман вдигна
слушалката. "Банерман.
"Добро утро, Нийл. Не мислех, че ще дойдеш още. Банерман
се усмихна. Какво става, Алисън?
"Редакторът ви иска.
"Искаш да кажеш, че той наистина е в
този час?" "Ха, ха.
"Добре. Ще вляза веднага.
Алисън му се усмихна от бюрото си, когато той влезе в
офиса. "Погрешка си настрои алармата час по-рано?
Банерман я погледна развеселено. Беше хубаво момиче,
лесно, но много ефективно. "Всъщност дойдох специално по-
рано, за да попитам

10. ако искате да сте свободни тази вечер.
"О, колко хубаво. Всъщност аз съм. Но ти не си.
Банерман се намръщи. "А? Знаеш нещо, което аз не знам?
"Само че ще бъдеш твърде зает с опаковането. Току-що ти
резервирах първия полет до Брюксел за утре сутринта. Тя кимна
към вратата на редакцията. "Заповед на Негово императорско
височество".
Гледаше го как влиза в кабинета на Тейт и се чудеше какво
ли е привлекателното в него.
Тейт, прегърбен над бюрото си с ръкави на ризата, вдигна
за миг поглед от документите си, когато Банерман почука и
влезе. "Седнете. След малко ще дойда при вас.
Банерман седна и търпеливо наблюдаваше другия мъж.
Тейт винаги обичаше да дава вид, че се вижда с теб по
терзания, че прекъсваш по-важни дела. Банерман не се
впечатляваше.
Тейт беше дребен човек и притежаваше онази арогантност
и надуто чувство за собствена значимост, които се появяват при
много дребни хора. Компенсация за липсата на ръст. Беше мъж
на неопределена възраст и можеше да бъде между четиридесет
и шестдесет години. Косата му беше стоманено сива, късо
подстригана над кльощавото, грозно лице.
Събра няколко разпечатани листа и ги прибра в папка,
преди да погледне отново нагоре. Той огледа Банерман с
вътрешна предпазливост. Не харесваше този човек, чувстваше
се уплашен от него, от спокойното му, силно присъствие, от
очевидната му самоувереност. Банерман не скочи, както
направиха другите, при командата на Тейт. И това го дразнеше.
Изпращам те в Брюксел за няколко седмици - каза
той. "А? Банерман не показа изненада.
"Нуждаем се от добри материали за ЕИО през няколкото
седмици след изборите. Корупция, измама, политическа борба,
такива неща. Особено след като въпросите на Общия пазар са с
толкова висок приоритет в предизборните речи на основните
партии.
Банерман извади пура и я запали бавно. Защо толкова
искаш да ме отстраниш от пътя? - попита той.
Тейт се облегна назад на седалката си и погледна
Банерман студено. Защото ми трябва време да обмисля какво
да правя с теб - каза той.

11. каза направо. "Ти си досадно копеле, Банерман. Бунтовник.
Искам да изградя екип тук, а тук няма място за бунтовници.
Банерман се замисли за момент и Тейт го наблюдаваше
внимателно. Банерман не беше едър мъж, около метър и
деветдесет, но беше набит, широк и създаваше впечатление, че
е едър мъж. От записите Тейт знаеше, че е на трийсет и пет
години, но ако не знаеше, щеше да му е трудно да прецени.
Можеше да е и по-млад, и по-възрастен. Мъжът имаше тъмна,
жилава коса, която падаше небрежно по челото му. Със
сигурност не беше това, което Тейт би сметнал за добре
изглеждащ, но имаше определено присъствие и в погледа на
твърдите му сини очи имаше нещо завладяващо.
Банерман каза: "Може би предпочитате да си намеря
работа другаде, г-н Тейт. Гласът му беше плосък и почти
беззвучен.
Тейт се усмихна злобно. "Проблемът е, Банерман, че си
прекалено добър, за да се откажеш. Вероятно си най-добрият
разследващ репортер в Шотландия, много високо ценен на юг от
границата и бих искал да те задържа, но при моите условия.
"О, поласкан съм. Може би трябва да поискам
повишение. "Боже, ти си нагъл козел!
Добре - каза Банерман. "Стига и двамата да знаем къде се
намираме. И той разбра, че ще трябва да се замисли за
бъдещето си по-рано, отколкото очакваше.
Не можеше да знае, че бъдещето му щеше да се развие по
начин, който нито той, нито Тейт можеха да предвидят. Не е
могъл да знае и че една странна среща между двама мъже по-
късно същия ден в близост до малък град в северна Англия
щеше да допринесе за това животът му да тръгне по нов път.

12. Кейл наблюдаваше локомотива през изпръсканото от дъжда
стъкло и си помисли, че този път ще е последният. Но още
докато мисълта се оформяше в съзнанието му, то се съсирваше
и той знаеше, че ще убие отново.
Той завъртя нервно цигарата си между оцапаните си с
никотин пръсти и отпи от киселото си кафе. Кафемашината на
плота съскаше и отделяше пара, а с дъжда, който започваше да
вали навън, прозорецът се запотяваше. Първите капки конденз
се образуваха и прокараха ясни линии през него.
В ъгъла седеше възрастен мъж, който си правеше последно
кафе, за да може да остане на топло, а жената с твърдо лице
зад щанда пушеше цигара и наблюдаваше Кейл. Беше виждала
такива като него и преди. Място като това беше безкраен поток
от мъже и жени, които бяха виждали по-добри дни. Имаше
познатия костюм, може би скъп някога, но сега изтъркан на
маншетите, смачкан, торбест, лъскав на лактите и на мястото на
панталона. Старото синьо палто, протрито и изцапано с кафе
отпред, с пърхот по яката. Дрехите висяха свободно върху
мършавата му рамка. Беше виждала и по-лоши, но може би този
тепърва започваше.
Щеше да е на около трийсет и девет-четирийсет години, с
оредяваща коса, омазнена назад. Вдлъбнато лице с високи
скули; чиста, бледа, леко жълта кожа, забележително без
бръчки. Очите му я заинтересуваха, ако можеше да се каже, че
я интересува нещо. Бяха тъмни, дълбоко втренчени очи,
поставени твърде близо, и горяха със странен интензитет,
какъвто тя не беше виждала досега. Имаше нещо мрачно в
лицето му, но това не беше лице на поражение, каквото беше
лицето на стареца в ъгъла - каквито бяха повечето лица, които
идваха тук, за да се взират мрачно в безкрайните чаши кафе.
Кейл я забеляза да го гледа и тя бързо отвърна поглед, като
за първи път осъзна, че всъщност се страхува от очите... почти
се плаши от тях. Позволяваш на въображението си да се
развихри, Нанс - каза си тя без убеждение.
"Ой, ти!" - изкрещя тя с твърд като лицето си глас на
стареца в ъгъла. Глас на кокни, далеч от дома. "Ти си изпил
кафето си. А сега се махай!
II

13. Старецът погледна с примирение. Беше се научил да
приема тези неща. Човек свиква с тях, както свиква с
постоянната болка от язва. Той отдръпна стола си, изправи се
бавно с нещо, което можеше да се приеме като опит за
достойнство, и се промъкна покрай гишето навън в мокрото
помещение. Нанс го беше направила само за да отвлече
вниманието си от Кейл, но сега осъзна глупостта си. Беше се
оставила сама с него. Загаси полуизпушената си цигара и
запали друга между тънките си, изписани устни, пресегна се към
музикалния автомат и натисна две пиеси. Шумът щеше да я
накара да се почувства по-сигурна и все пак ѝ се искаше да се
обади на стареца.
Но не беше нужно да се притеснява, защото Кейл почти не
забеляза как старецът си тръгва и само леко се подразни, когато
музикалният автомат започна да надува накъсана хитова плоча.
А и Нанс не го интересуваше. Той мислеше за срещата си със
Суинтън в една мрачна лондонска чайна преди три дни.
Суинтън беше дребен, дебел и зает мъж, който седеше в
евтиния си костюм на синьо каре срещу Кейл на една дървена
маса. Беше от онези мъже, които се потят непрекъснато, и от
време на време бършеше челото си с мръсна кърпичка.
Голяма е, Кейл - каза той поверително, като се наведе през
масата и вдъхна чесън на другия мъж. "Този път са големи пари.
Можеш да се пенсионираш. Къде си бил изобщо? Момчетата си
мислеха, че може би си мъртъв или нещо подобно. Говори се от
повече от седмица.
Кейл се чувстваше неудобно там, заобиколен от възрастни
дами, които пиеха чай от порцеланови чаши. Но Суинтън бе
настояла да не се срещат в обичайната кръчма. Колко и кой ще
плати?
Усмивката на Суинтън се разшири. "О, хайде, Уили, момче.
Ти ме познаваш. Дори и да знаех, нямаше да ти кажа кой. Но
истината е, че този път дори не познавам себе си. Той направи
пауза и седна назад, докато сервитьорката минаваше с купчина
празни чаши и чинии, които звъняха на поднос, а после отново
се наведе напред. "Това не е обичайната форма. Ще се
справяте директно. Ще получа комисионната си за това, че съм
ви намерил, но честно казано, не знам кой ще плати.
"Колко?

14. "Това са десет хиляди шамара, Кейл. Десет хиляди!
Господи, аз самият бих го направил за една четвърт от тази
сума, но не съм от твоята класа. Никой не е от твоята класа,
Кейл.
Кейл си играеше с чашата си - неизпитият чай вече беше
студен, а по повърхността му се образуваше утайка от твърдо
мляко. Не беше доволен. Ако нямаше нужда от парите... "Каква
е сделката?
Суинтън отново се усмихна. "Знаех, че ще захапеш. Всичко,
което трябва да направиш, е да се явиш на определеното място
и време. Ще те посрещнат и ще те заведат някъде на сляпо, за
да получиш инструкции. Някъде в Северна Англия. Ето, записал
съм го. Той прокара по масата измачкано листче хартия. Кейл
не го погледна. Вдигна го и го пъхна в джоба на сакото си, като
за момент се разсея от тракането на съдове и разговорите на
гласове.
И? - попита той.
"И нищо. Честно казано, Кейл, не знам нищо повече от това.
А за такива пари кой иска? Който и да е, не иска никой да знае
кои са те. И никой не знае. Това просто се разпространява по
лозовата мрежа, без никой да знае източника.
Кейл не му повярва нито за миг, но затова пък му се довери.
Ей, не си си изпил чая - каза Суинтън.
Кейл се изправи и пусна банкнота от една лира на масата.
Задръж дребните.
Нанс изпита облекчение, когато Кейл вдигна яката си и
отдръпна стола си. Тя го изгледа през вратата, после се
пресегна към масата му, за да вземе празната чаша, и намери
десет пенса под чинийката. Смешно, помисли си тя, как някои от
тях никога не губят навика си. Може би не е толкова лош,
колкото изглеждаше.
Кейл пресече железопътната гара, асфалтът хрущеше под
краката му, а студеният януарски дъжд щипеше лицето му.
Локомотивът беше избутал три камиона с въглища на страничен
коловоз и се връщаше към депото. Пред него по склона на
хълма се издигаше малко индустриално градче, смесица от
почернели тухлени тераси. Високите комини на мелниците
изпускаха дим в тежкото небе вдясно от него, а някъде зад
стената, която минаваше покрай пътя към гарата, той чуваше

15. как играят деца. Калдъръмената улица блестеше в

16. мокра, отразяваща мрачната бедност на мястото. На стената на
гарата летящ плакат приканваше да се гласува за
лейбъристите, червеното беше ярко на фона на сивото, а над
лозунга - ЗА ПО-ДОБРА БРИТАНИЯ - се виждаше усмивката на
кандидата.
Пресече Чърч Стрийт до будката за вестници на ъгъла и
застана с поглед към градския площад с черната паметна
статуя, потънал дълбоко в джобовете на палтото си. В
продължение на три дни той идваше на това място всяка сутрин
и всеки следобед, като проверяваше всички маршрути от
площада. Вече познаваше този град толкова добре, колкото
всеки, който е минал по всички улици. Всеки път, който водеше
от града, беше отбелязан в червено на картата в джоба му,
всеки беше разпознаваем по някаква особеност, която не
можеше да се види, но можеше да се усети или чуе. Беше
безмилостно задълбочен, но все още не беше доволен. Той се
размърда неспокойно и внимателно наблюдаваше движението.
Каза си, че три дни не са достатъчни. Часовникът на църковната
кула показваше три, но не биеше. Минутите отминаваха бавно и
дъждът спря, като остави само хладния вятър да се носи по
площада.
Видя как микробусът влиза от северната страна и го
наблюдаваше как минава покрай него, покрай горния край и се
връща обратно. Този път спря - малък сив ван с тегло 7 куб. м.
Кейл видя прясната кал, разпръсната отстрани от предните
колела, и си отбеляза регистрацията, макар да се съмняваше,
че тя ще му бъде от полза. Все пак всяка информация можеше
да помогне, ако някога се наложи. Лека горчива усмивка изкриви
устните му. Другите не биха си направили труда.
От микробуса слезе нисък, дебел мъж, чиято бяла, жилава
коса се развяваше от вятъра над кафявото му, кожесто лице.
Той носеше тежко палто от туид и не беше това, което Кейл
очакваше. Изглеждаше съвсем неподходящ; честни сини очи.
Кейл? - попита той. Кейл кимна. Тогава в задната част на
микробуса, момче. Той заобиколи фургона и отвори вратите, за
да влезе Кейл. "Ето, сложи това над главата си. И не си мисли,
че ще можеш да го свалиш, когато тръгнем. Ще те наблюдавам
в огледалото.
Кейл нахлузи черната памучна качулка върху главата си и
приседна на килимчето на пода, докато шофьорът затваряше

17. вратите. По килима имаше кучешки косми и прясна кал по
тялото на мъжа.

18. бругове. Въпреки хубавото палто и обувките, ръцете му бяха
като на работник. Тежки, с твърда кожа и мазоли. Акцентът му
беше йоркширски или ланкаширски и в него се усещаше онова
изветряло излъчване на открито, неудобно в скъпата му градска
екипировка. Кейл приспособи сетивата си към тъмнината,
притискайки гърба си към страната на микробуса. Чуваше
миризма на куче и застоял цигарен дим.
Сякаш обикаляха града цяла вечност. Няколко пъти Кейл
губеше ориентация, но винаги отново улавяше позицията им.
Чуваше тропота на влака, който приближаваше гарата,
стръмното калдъръмено изкачване по Котън Стрийт,
четвъртчасовия звън на църковния часовник в края на новия
жилищен квартал - единственият часовник в града. Беше
сигурен, че вече напускат града. Кръговото кръстовище от
северната страна с пътища, водещи на север и на запад. Звук
на пневматична бормашина и леко забавяне на временните
светофари, поставени за пътните работи. Бяха поели по път А
на запад. Кейл беше проверил пътя още в първия ден, когато
пристигна.
Шофьорът се придържаше към път А в продължение на
около двадесет минути. Това означаваше, че времето е около
три часа и четиридесет минути. Кейл щеше да провери колко е
часът, когато спрат. Може би още седем или осем минути и
тогава микробусът се отклони от главния път. Кейл чу
щракането, щракането на индикатора, преди да намалят
скоростта, за да вземат завоя, тесен, шофьорът беше принуден
да натисне първа предавка. Това щеше да е тесен път, може би
фермерска пътека. Фургонът подскачаше и тракаше по
неравната повърхност. Кейл чу пръските кал отстрани. После
спряха и над двигателя на празен ход Кейл чу мъжки глас и
тропот на копита, тропот на добитък. Той се напрегна, за да
долови повече. Скърцане на дървена порта, отново мъжки глас,
който викаше, отдръпване на добитъка и те отново се движеха,
много бавно. Нагоре по един остър склон и после изведнъж
надолу. Мост? Над вода? Да, той чуваше водата. Шофьорът
беше свалил прозореца и сега набираха скорост, повърхността
беше малко по-добра, чуваше се свистенето, свистенето,
свистенето на стълбовете на оградата или може би на
дърветата по пътя. Отново забавяне, тропот на мрежа за
добитък, а след това хрущене на асфалт под гумите. Спряха,

19. шофьорът изключи запалването и излезе.

20. "Просто дръж качулката си, момче. Задните врати се
отвориха и Кейл усети как ръцете на работника му помагат да
излезе. Дори в затворения мрак той усещаше присъствието на
дървета и сграда. Камък. Нещо голямо, внушително. По каменни
стъпала в зала, а около тях имаше огромно усещане за
пространство. Под от камък или може би плочки. Мъжът с
бялата коса и големите груби ръце усети напрежението в ръката
на Кейл. "Добре, момче. Успокой се. Кейл се изненада от
близката дружелюбност на гласа, от неговата невинност, от
неговата честност. Този човек не можеше да знае нищо за това,
което Кейл представляваше. Странно е, помисли си той, как
гласът може да ти каже повече за един човек, когато не можеш
да видиш лицето му. "Влезте тук. Големите ръце го преведоха
през коридора и през една врата. "Можеш да свалиш качулката
си, когато затворя вратата. Има звънец, който се натиска под
ключа за осветлението, когато сте готови да си тръгнете.
Вратата се затвори, ключът се завъртя в ключалката и звукът от
тежкото стъпване на работника се оттегли през коридора.
Кейл свали качулката и присви очи срещу внезапния блясък
на електрическата светлина. Отне му близо половин минута,
докато се адаптира напълно. Той провери часовника си. Беше
малко след четири. После се огледа. Стаята беше малка.
Нямаше прозорци, нямаше камина, стените бяха боядисани в
кремаво, а подът - гол. Миризма на прах и старост. Може би
складово помещение. Но нямаше никакви улики, стаята беше
напълно гола, с изключение на една дървена пейка до
далечната стена. Очите на Кейл се спряха на пейката. В единия
й край лежеше папка, а до нея беше поставен тежък черен
телефон. Той се стресна от внезапния силен звън на телефона -
кратко, единично позвъняване. Той прекоси стаята и вдигна
слушалката, като провери циферблата, докато седеше. Това не
беше външна линия, а вътрешен телефон само с вътрешен
номер. Четири.
Кейл? - чу се глас в ухото му.
"Да.
"Добре. Сега разберете това... Гласът изглеждаше без
особен акцент, но беше образован, зрял. Дори от петте думи,
които Кейл чу, той долови увереност. Човек, свикнал да говори,
човек, свикнал да кара другите да слушат. '...Ние с теб сме
единствените, които някога ще научат целта на тази среща. Вие

21. не знаете кой съм аз и така ще си остане. Аз знам много малко
за вас, освен че се ползвате с репутацията на най-добрия.
Гласът направи пауза за ефект. Кейл остави мълчанието да се
проточи и се

22. за пръв път осъзна, че му е студено в тази празна стая. После
гласът отново се чу, настойчив, изискващ внимание.
"В папката ще намерите пет хиляди лири в брой - първата
половина от хонорара ви. Ще намерите и две снимки,
обозначени с букви А и Б. - Кейл превключи телефона на
другото си ухо и отвори папката.
Парите бяха в незапечатан плик. Той не ги преброи. Извади
снимките и ги постави една до друга на пейката.
"Слушайте внимателно това, което ви казвам, защото няма
да получите нищо в писмен вид и не можете да вземете
снимките със себе си. Ако искате да повторя нещо, попитайте.
"Чакайте. Кейл извади малък, изтрит тефтер и химикалка.
"Добре.
"Снимка А е на Робърт Гриф. Той е заместник-държавен
секретар в Министерството на външните работи, младши
министър. Кейл разпозна лицето, но не успя да го определи. И
така, политическо убийство. Това не означаваше нищо за него.
Гриф има специални отговорности, като замества външния
министър в Европейската комисия на ЕИО в Брюксел. Той е там
поне една седмица в месеца, през която отсяда в терасовидната
къща, която притежава на улица "Пави", номер двадесет и
четири. Днес е четвъртък. В неделя сутринта Грифе има
уговорена среща в брюкселския си дом с мъжа, изобразен на
снимка Б. Самоличността на този мъж не е от значение за вас,
стига да запомните лицето му. Искам и двамата мъже да са
мъртви... без съмнение за убийство. Как ще го направите, е
ваша работа. Гласът направи пауза и Кейл зачака.
"След това ще отидете на улица "Търговска", в апартамента
на последния етаж в жилищния блок под номер тридесет и три.
Той ще бъде празен. Под изтривалката винаги има ключ. Влезте
вътре и отидете направо в основната дневна. На стената на
камината виси картина на Брьогел, а зад нея - сейф, вграден в
стената. Комбинацията е три, нула, пет, девет, шест, две. Вътре
ще намерите черно куфарче...
Кражбите с взлом не са моя работа - прекъсна го Кейл, а
гласът му беше равен и студен.
Другият се поколеба. "Вече поръчах на професионалист да
провери мястото. От вас ще се изисква просто да вземете
куфара и да си тръгнете. Отново колебание, нежелание да
отговори на незададения от Кейл въпрос. Кейл твърде добре
осъзнаваше силата на своето мълчание. "The

23. делото не може да бъде заведено преди... преди да сте
изпълнили задачата си на улица дьо Павие".
"Продължавайте.
"Ще занесете куфара направо на Gare du Midi и ще го
сложите в кутия тридесет и девет в лявата част на багажните
шкафове. Ключът е в същия плик, в който са и парите ви. Ако се
върнете на гарата по обяд в понеделник, ще намерите още пет
хиляди лири в брой в същото шкафче - ако, разбира се, сте
изпълнили успешно договора. Имате ли някакви въпроси?
"Не.
"Добре. Тогава ще ви дам пет минути, за да проучите
снимките. Ако през това време ви хрумне нещо, наберете шест.
Когато сте готови да си тръгнете, позвънете на звънеца до
вратата и не забравяйте да смените качулката си.
Едно щракване и линията беше мъртва, а Кейл смени
слушалката. Той запали цигара и погледна двете снимки. Гриф
щеше да е на около четиридесет години. Гладко, благополучно
лице. Другият мъж беше може би с няколко години по-млад.
Мършаво, брадясало лице под светла или може би червена
коса. Две анонимни лица. Двама мъже, които Кейл щеше да
убие. Знаеше, че това няма да му донесе удовлетворение, но
също така нямаше да има съвест или разкаяние. Защото Кейл
беше завършен убиец; студен, ефективен, смъртоносен. Човек,
който не проявяваше милост - качество, което не запазваше за
никого, включително и за себе си.
Той поседя известно време и бавно дръпна от цигарата си -
малка овехтяла фигура в голата стая. Щеше да намери това
място отново. На картата или физически, ако се наложи. Винаги
беше важно да знаеш кой е работодателят ти. Този беше взел
сложни предпазни мерки, за да скрие самоличността си. Всички
вие си мислите, че сте толкова умни, помисли си Кейл. Но в
крайна сметка аз винаги съм ви получавал, по един или друг
начин. Той се изправи на последния сантиметър от цигарата си
и вдигна памучната качулка, както и парите си. Пресегна се към
вратата и позвъни на звънеца.

24. Глава втора

25. Банерман се взираше в ослепителната белота, която се
простираше долу като арктически пейзаж. Небето беше ясно,
наситено синьо, а слънчевата светлина проблясваше по
прозорците на самолета, докато той завиваше на изток. Той
отпи от уискито си и усети как самолетът започва дългото си
спускане. Някъде долу щеше да е белгийското крайбрежие.
След по-малко от двадесет минути щяха да бъдат в Брюксел.
Той провери часовника си. Почти десет и тридесет, петък
сутрин. Ще изгубят един час, ако летят по централноевропейско
време, спомни си той и завъртя часовника си на шестдесет
минути.
Двете места до него бяха заети от възрастна американска
двойка, той - незначително колелце в колелото на НАТО, а тя -
енергична, несамоуверена жена, която изглеждаше свикнала да
говори от името на двамата.
Предпочитаме да не пушиш, млади човече - каза тя малко
след като напуснаха Единбург. Банерман се обърна, искрено
изненадан, а незапалената пура все още беше между устните
му.
Винаги можеш да седнеш другаде - каза той рязко. "По-
надолу има места за непушачи.
О, ние не пушим, никой от нас - каза тя. "А ние, Хенри?
И няма значение къде ще седнете.
Хенри поклати глава и се усмихна, малко смутен. Той
протегна ръка на съпругата си към Банерман. Хенри Шумахер -
предложи той, а дебелото му приветливо лице се разшири в
усмивка. "И съпругата ми Лора-Лий.
Банерман стисна подадената ръка. Нийл Банерман - каза
той и запали пурата си.
Ние не одобряваме пушенето - продължи да настоява
госпожа Шумахер. "Вярваме в свободата на индивида, но също
така вярваме, че индивидът, който се чувства свободен да
пуши, възпрепятства свободата на другите да дишат чист
въздух. Не сте ли съгласен, г-н Банерман?
Да - каза Банерман.
Тя наблюдаваше как димът от пурата му се извива нагоре.
За миг настъпи мълчание, после Банерман въздъхна
I

26. раздразнено и неохотно я угаси. И когато и последните следи от
дим

27. отнесена от климатика, Лора-Лий започна монолог, изпъстрен с
чести въпроси, на които Банерман така и не успя да отговори...
Мрачният, ранен семеен живот на Шумахерови в Чикаго,
неубедителното и незабележимо издигане на Хенри Шумахер в
американската политика. Преместването във Вашингтон,
поканата за светско събитие в Белия дом и твърдото
ръкостискане на президента - "Най-големият момент в живота
ни. Велик човек, г-н Банерман, велик човек". Привързаността
към НАТО и сегашните чести пътувания до Брюксел - "Едно
проклето недружелюбно място, г-н Банерман, освен ако не
познавате правилните хора". Банерман слушаше с търпение,
което постепенно преминаваше в раздразнение. Блъфиращата
безобидност и добронамереност на Шумахер, усмихнатото
обожание на мъжа към съпругата му, неуместната вяра на
съпругата му в значимостта на мъжа ѝ. Те се врязаха в
съзнанието на Банерман като карикатури, а очевидната им
искреност беше единственото им спасение.
Панелът в предната част на самолета светна - закопчайте
предпазните колани: забрана за пушене. Бяха се спуснали през
облаците и отдолу се виждаха шарените полета.
"Какво казахте, че правите, г-н Банерман? Г-жа.
Шумахер попита неясно, като закопча предпазния си колан.
Банерман въздъхна. "Продавам прахосмукачки.
Шумахер се наведе напред. "От коя компания сте?"
"Компанията за прахосмукачки и четки Quick-Clean".
Американецът кимна, сякаш беше запознат с него. "Има ли
връзки в САЩ? Може би познавам някого...
Съмнявам се - каза Банерман.
Самолетът се извиваше над летището и бързо се
снижаваше. Не знам как си мислите, че ще продадете нещо на
белгийците - каза госпожа Шумахер. "Те са най-странните хора.
Те дори не могат да се решат дали да говорят френски или
фламандски. Казахте, че никога не сте били в Брюксел? Ще ви
се стори много объркващо. Тя изглади предната част на роклята
си с щампа. "Е, изглежда, че ще кацнем, Хенри. Приготвил ли си
паспортите?

28. Сградата на терминала беше оживена, голяма, бездушна,
модерна структура, в която пътникът е упоен от непрестанно
звучащ подсъзнателно пийпълметричен музак. По етажите
патрулираха белгийски полицаи в тъмни униформи, които
носеха малки автомати и пистолети в кожени кобури на черни
колани. Наследство от терористите.
Банерман наблюдаваше как Шумахерови влачат количка за
багаж към стоянките за таксита. Може би ще се срещнем
отново, господин Банерман - каза сериозно госпожа Шумахер.
"Беше ми много приятно.
"Да, наистина, господине, с голямо удоволствие. Шумахер
стисна ръката му и му подаде релефната си карта. "Когато и да
сте в Щатите...
Не можеш да не харесваш такива хора - помисли си
Банерман. Той взе куфара си и се отправи към телефоните,
където трябваше да изчака пет минути на опашка, а след това
да разшифрова инструкциите за работа на френски и
фламандски. Той напълни кутията с белгийски франкове и
набра номера.
Allô, IPC - чу се момичешки
глас. "Разширение cinq,
zero, cinq.
"Ne quittez pas.
Няколко секунди мълчание и след това слушалката се
вдигна. "London Herald.
"Тим Слейтър, моля.
"Съжалявам, просто си го пропуснал. Той е тръгнал за
брифинга за пресата в 12 часа. Мога ли да помогна?
"Нийл Банерман, Edinburgh Post. Бях се уговорил да се
срещна с него за обяд.
"А, да. Каза, че може да се обадиш. Вие сте в
Брюксел?" "Да.
"Тогава най-добре е да го пресрещнете след брифинга.
Знаеш ли къде е Сале дьо Прес?
''Не се страхувам.''
"А. Тя е в сградата на Комисията, "Берлемон", на булевард
"Шарлеман". Имате ли акредитация за пресата?
"Това трета степен ли е? попита
Банерман. Момичето се засмя.
"Съжалявам.

29. Банерман отстъпи. "Да, имам акредитация. Вестникът я
оправи, преди да си тръгна.
Тогава няма да имаш проблеми - каза тя. "Сале дьо Прес"
е на първия етаж. Просто попитайте, когато стигнете там.
"Благодаря...
"Мадмоазел Рикан. Аз съм само секретарка. Не само че
"Пост" и "Хералд" имат общ офис, но и мен - от секретарска
гледна точка.
Банерман се засмя. "Разбира се. Благодаря, мадмоазел.
Той закачи слушалката и се промъкна покрай един дебел
белгиец, който се стремеше да стигне до телефона си.
Навън беше по-топло, отколкото в Единбург, небето беше
тежко и сиво, а първите капки дъжд започнаха да падат.
Банерман усети първите пристъпи на безпътица, които винаги го
спохождаха, когато пристигнеше на чуждо място.
Дезориентацията, чувството, че е напълно сам. Винаги тогава
човек преоткриваше обичта си към дома. Банерман се замисли
за претъпкания апартамент в Единбург, който за него беше дом.
Някъде там, в цялата му сивота и познатост, се криеше
чувството за принадлежност. Сивата рутина на пощата,
затворените, тъмни зимни улици на северния град,
провинциалната изолираност на всичко това; скъпоценни
камъни на сигурността, които трябва да бъдат извадени и
излъскани през самотните нощи в чужди хотелски стаи под
чуждо небе.
Пътуването с такси от летището отне само двайсет минути -
през индустриалните покрайнини в северозападната част на
града, покрай Търговския център на авеню Леополд III, надолу
към булевард "Генерал Уахис" и булевард "Огюст". Улици, по
които някога германските танкове са навлизали от изток, а
победените белгийци са наблюдавали от прозорците и вратите
с тиха омраза. Сега градът се изграждаше наново, адаптирайки
се към един нов свят. Чуковете на работниците по събарянето
разбиваха миналото - редици от сиви тераси и калдъръмени
площади, високи рушащи се сгради, които са познавали и по-
добри, и по-лоши дни. Банерман се питаше какво ли бъдеще
изграждат днешните проектанти.
"Берлемон" се намираше в сърцето на търговския сектор на
Брюксел - масивна сграда с формата на звезда, ако се погледне
отгоре, извисяваща се над хоризонта на града, с огромни

30. стъклени стени, извити навътре. Всеки офис беше стъклен от
пода до тавана, така че при поглед откъм

31. отвън имаш чувството, че половината сграда е отрязана, като
полуразрушен блок, и веднага имаш частен поглед към всяка
стая или офис, където хората работят, карат се и кроят планове.
Отпред се намираше метрото, а от другата страна на булеварда
- по-малкият белокаменен административен блок, в който се
помещаваше Министерският съвет.
Брифингът за пресата все още продължаваше - петима
мъже от "Порте Парол" седяха на маса в горния край на залата
за пресконференции и говореха на френски език на около
петдесет репортери по високоговорител. Журналистите бяха
разположени на пет реда пейки, разположени в полукръг около
горната маса, като миниконферентна зала; микрофони на всяко
място, слушалки, свързани с преводачески кабини в галерии,
разположени високо от двете страни. Всички те бяха празни.
Журналистите, които задаваха въпросите, изглеждаха свободно
владеещи френски език.
Банерман влезе в задната част на стаята, заобиколи бара
отдясно и си поръча бира. Няколко репортери бяха насядали
покрай бара, пиеха бира или кафе, разговаряха тихо или четяха
вестници - Le Monde, The Guardian, La Belge Soir, Die Weld, La
Stampa, The Times. Малцина от насядалите около пейките
журналисти изглежда обръщаха внимание на това. Имаше
странно непринудена атмосфера на неформалност или може би
безразличие. Двама секретари се движеха непрекъснато между
редовете и разнасяха прессъобщения на различни езици.
Банерман се облегна на бара, отпивайки от бирата си, а пурата
му гореше в пепелника. Беше забелязал тънката фигура на
Слейтър с характерната му червена брада. Беше се срещал с
него само веднъж, преди няколко години, когато работеше в
"Кроникъл". Това беше преди Слейтър да бъде изпратен в
Брюксел като кореспондент на "Пост" за ЕИО. Беше остарял
значително, помисли си Банерман, лицето му беше бледо и
издължено. Дългият, тънък нос изглеждаше по-притиснат,
отколкото преди.
Брифингът се разпадна и докато журналистите се събираха
в малките си национални групички, Слейтър забеляза Банерман
и се насочи към бара. Той не се усмихваше и изглеждаше
разсеян. Закъсняхте - каза той. Можеш да ми купиш една бира.
Той рискува да се усмихне. "Цените тук са субсидирани.
Банерман се наведе през плота. Deux bières - каза той и

32. бутна банкнота от петдесет франка на бармана. Много работа? -
попита той.

33. Слейтър гледаше бледото лице с лунички и зелените очи, които
все избягваха неговите.
Не и тази седмица - каза Слейтър. Единствената истинска
тема за разговор са изборите във Великобритания. Германците
и французите се притесняват до смърт, че правителството ще
загуби. Ако опозицията влезе в парламента, мнението тук е, че
напредъкът към европейското единство ще направи още една
крачка назад - не че има много напред.
Банерман усещаше голяма несигурност между тях и
известна враждебност у Слейтър, която го караше да се чувства
неудобно в присъствието на този човек. А аз трябва да живея с
теб през следващия месец - помисли си той. Слейтър вдигна
бирата си. "Наздраве.
Към тях се присъединиха още двама репортери, които
Банерман бе видял да се носят бавно към тях. Единият беше
смугъл и сбръчкан, около шейсетгодишен, облечен в спретнат
тъмен костюм. Другият беше по-млад, не толкова официален, с
развети светли коси върху херувимско, безцветно лице. Този
потупа Слейтър по гърба. "Загуба на време днес, Тим. Имаш ли
нещо, което да те интересува?
Банерман се усмихна. Това беше старата игра, която
репортерите играеха. Винаги имаха нужда от увереност, че не
са пропуснали нещо. Преди години, когато Банерман беше
започнал, много бързо беше разбрал, че репортерите не
сравняват бележки в името на точността. Всичко беше въпрос
на увереност или на липса на такава; инстинктът беше да
ловуваш с групата, а не да разчиташ на собствената си
преценка и способности. С нарастването на собствената му
самоувереност той изпитваше жестоко удовлетворение от това,
че оставяше групата в недоумение с едно прощално "адски
добра история", докато те бяха заети да се уверяват взаимно,
че в нея "няма нищо". Нищо не е било по-подходящо, за да
развали деня им, дори и да не е имало нищо в нея. Но Слейтър
просто каза: "Нищо", а после неохотно направи представянето.
"Това е Нийл Банерман, разследващ репортер на "Пост". Джим
Уилис, Роджър Кърни, съответно от "Лондон Стандарт" и
"Евро нюз ейджънси".
Кърни, светлокосият, каза: - А, да. Познавам ви по име,
Банерман. Какво ви доведе в Брюксел?
Дойдох да изгреба малко кал - каза Банерман. "Ако има

34. какво да се изгребе.

35. Уилис се засмя. "Плодородна почва за теб, стари ми сине.
Мястото е живо от корупция. Искаш да разгледаш системата на
ЕИО за отпускане на безвъзмездни средства за Третия свят.
Там има фантастични злоупотреби. Голяма помощ за
служителите на Комисията от някои от тези африкански
диктатури, където около половината от брутните приходи на
страната се харчат годишно за построяване на кралски дворци и
луксозни водоеми в страната за дебелите политици с мания за
величие. Няма да е нужно много, за да изкопаем нещо там.
Кърни отпи глътка бира и посочи с пръст Банерман. "Има и
договори за строителство на пътища и други подобни, които се
възлагат на компании в страните членки. Почти сигурно е, че
там има измама. Защо например Франция получава повече пари
от Общността за строителство на пътища от която и да е друга
страна членка, докато забравено от Бога място като Ейре
получава всичко?
"А селското стопанство е още едно минно поле за измами,
ако се опитате да преговаряте с него", добави Уилис.
Банерман не се опита да прикрие презрението си. "Тогава
защо, по дяволите, някои от вас не го изкопаят сами?
Уилис се намръщи. "О, махай се, Банерман. Трябва да си
изкарваме прехраната. Защо да разклащаме лодката?
Банерман изгълта последната си бира. "Защото сте
вестникари. Или сте? Тук ви е доста приятно, нали? Всичко е
наред. Може би трябва да опитате да работите в реалния свят.
Слейтър гледаше Банерман с неприязън. Каква беше
играта му?
"Можеш да се натъпчеш, по дяволите! Гласът на Кърни се
извиси гневно и някои глави се обърнаха в тяхна посока.
"Всичко е наред за вас. Можеш просто да плуваш, да хвърляш
калта наоколо и после да се махаш. Нямаш нужда от терен за
педерасти. Умно копеле.
Дали съм засегнал болезнена тема? Банерман попита.
"Да се махаме оттук. Слейтър хвана здраво Банерман за
ръка и го насочи от бара към вратата. В коридора той го спря.
"На какво, по дяволите, си играеш, Банерман?
Банерман запали нова пура. "Само убождам няколко
репортери, за да видя дали кървят". Той погледна разстроения
Слейтър, дребен мъж - метър и осемдесет или девет -
болезнено слаб, с къдрава червена коса и брада, с отворена

36. бяла риза с изрязана яка върху избледняло синьо дънково яке.
И той се отпусна малко. Слушай, съжалявам, просто съм малко
ядосан, че изобщо съм тук. Какво ще кажете за обяд?

37. Кейл свали чантата си от багажника и навлече палтото си,
докато влакът спираше при влизането си в Гара дю Нор и се
приближаваше до огромните дълги колички, наредени по перона
и натоварени с пощенски пратки. Един мрачен младеж, който
седеше и пушеше галоши през целия път от Остенде, и една
дебела белгийска селянка с румено лице, чието плетиво
лежеше на безформена сива купчина в скута ѝ, го наблюдаваха
с любопитство. Той беше чужденец. Знаеха го, макар че никой
от тях не беше говорил през час и половина път до Брюксел,
когато над Северна Белгия се бе стъмнило. Между младежа и
старата жена, двама белгийци в един вагон и този непознат,
който носеше нещо повече от чуждо тяло, се бе получило
безсловесно общуване. И двамата почувстваха нещо подобно
на облекчение, когато Кейл отвори вратата и излезе в коридора.
Странното напрежение, което се усещаше сред тях, като
щракането на иглите на старата жена или нетърпеливото
почукване на крака на младежа, сякаш се разнесе със студения
прилив на въздух, който нахлу във вагона с отварянето на
вратата. Старицата се усмихна на младежа, който сви рамене,
почти незабележимо, и запали още един галош, като обърна
мрачния си поглед към прозореца.
Кейл потръпна от студения нощен въздух и премина по
дължината на платформата. Изглеждаше, че той е единственият
пътник, който слиза тук. Охранителят кимна и железничарят на
бариерата му махна с ръка. Спусна се по стъпала в търговската
зала и излезе през стъклени врати в голяма празна мраморна
зала, в която стъпките му отекваха. Той последва знака за
излизане на улица Rue du Progrès и се насочи на север по
тъмната калдъръмена улица покрай високи рушащи се панелни
сгради със стоманени капаци на прозорците и вратите. Трамвай
излезе от подземния тунел, който водеше към метростанция
"Пре", и профуча покрай железопътната линия, която минаваше
по горната част на насипа. В противоположната посока минаха
три невръстни деца с велосипеди.
На тази улица един прозорец светеше под неонов надпис
BAR. На прозореца седеше едра жена на средна възраст в къса
рокля с дълбоко деколте, от която изпъкваше на всички места,
II

38. изглеждаше отегчена и пушеше цигара. Тя повдигна
полушеговито вежда, когато фигурата на Кейл

39. Мина, но когато той не спря, тя отново изпадна в обичайната си
скука. В края на улицата светлините на едно кафене се разляха
по тротоара. Кейл бутна вратата и влезе в опушената топлина.
Работници в сиви якета и платнени шапки вдигнаха очи от
бирите си и го изгледаха подозрително. Той не беше редовен
клиент, а тук пиеха само редовни клиенти. Кейл придърпа стол
до една празна маса и пусна чантата си на дъските на пода.
Грубата дървена маса се поклащаше нестабилно, единият ѝ
крак беше по-къс от останалите. Барманът излезе неохотно
иззад плота. "Господин?
Проклети чужденци - помисли си Кейл. Защо не могат да
говорят английски? Биер - изръмжа той и запали цигара.
Барманът наля половин литър наливна "Стела" и я изсипа на
масата на Кейл. Кейл погледна към бирата, която се беше
разляла по дървото, и после насочи поглед към бармана.
Белгиецът се поколеба за момент. Обикновено нямаше да се
притеснява. Но в тъмните очи на непознатия имаше нещо
завладяващо и леко зловещо. Той взе една кърпа от плота и
вдигна бирата, за да избърше масата и дъното на чашата,
преди да я постави на картонената подложка за бира.
"Трендафил-цинк франка.
Кейл остана безучастен и не направи никакво движение, за
да плати, а барманът се пресегна неудобно. Накрая извади
блокче, надраска 35F, откъсна го от снопа и го сложи пред
непознатия. Кейл го погледна, кимна и откъсна банкнота от сто
франка от пачката в портфейла си. Барманът я взе и преброи
дребните от джоба си. Половин дузината други клиенти в
кафенето гледаха мълчаливо - мълчание, което стана
потискащо очевидно. Един по-млад мъж отвърна поглед от Кейл
и започна да играе на пинболната машина. Завързаха се
приглушени разговори, но атмосферата беше тягостна и често
се появяваха погледи към непознатия.
Кейл беше забравил. Бирата беше хладка и приятна на вкус
след дългото осемчасово пътуване от Лондон. Вече му беше
невъзможно да лети където и да било по работа. Всички
международни летища бяха оборудвани със сложна
антитерористична техника, през която щеше да е почти
невъзможно да пренесе незабелязано апаратурата си. Проклети
хай-джакери, помисли си той. Не можеше да разбере хората,
които биха рискували

40. живота си за политически цели, а те само са усложнявали
живота му.
Пътуването беше мрачно. Фериботът от Дувър до Остенде
беше пълен със зимни туристи, които се отправяха към ски
курортите в Германия, Швейцария и Австрия. Момиче с дълга
тъмна коса и небрежен смях. Може би щеше да прекара
студените януарски нощи в някоя ски хижа, пиейки шнапс с
приятели около огъня на дърва. Защото тя със сигурност щеше
да има приятели. Такова момиче. Тя не го забеляза да седи в
ъгъла на долната палуба и да слуша с неудобство невинните
разкази на възрастна германка, която си спомняше за дните в
Париж след войната и за смъртта на съпруга си преди девет
години на почивка в Майорка. Изглежда, че тя не усещаше
киселото му присъствие, както винаги правеха другите, както
може би и момичето, което се преструваше, че не забелязва.
Кейл се беше качил на палубата, за да избяга от невинността на
старата дама. В живота му нямаше място за невинност. Това го
притесняваше.
На палубата имаше малко хора и това го устройваше
повече. Бялата боя, мокра от ръжда, лющещият се лак по
празните редици дървени пейки на палубата, спасителните
лодки, които никога не бяха напускали люлките си. Студеният,
чист въздух му беше приятен за дишане, вятърът го блъскаше в
лицето, а слънцето го грееше в този необичайно мек януарски
ден. Чайките крякаха и се въртяха над главите му на фона на
бледото зимно синьо небе. Морската вода беше зелена след
тях, Англия се беше изгубила от погледа, а белгийският бряг все
още не се виждаше. Той беше останал там, загърнат в палтото
си, самотна фигура сред празните шезлонги, далеч от
топлината долу, където децата плачеха и тичаха между пейките,
където родителите им пиеха безакцизни спиртни напитки и
пушеха безакцизни цигари, а младите хора се смееха безгрижно
като момичето и говореха сериозно за живота. Неговото
изгнание от живота, от техния живот, се беше наложило само по
себе си, помисли си той с известно удовлетворение, и то
завинаги. Така можеше да бъде почти в мир със себе си в
празното си съществуване.
Допи бирата си и излезе от кафенето с неговите втренчени
очи, зави наляво по улица Масуи и измина още стотина метра
до тъмния малък хотел, в който беше резервирал стая. Улиците

41. му бяха толкова познати, сякаш бе живял там през целия си
живот. Всеки район на действие в града беше внимателно
проучен на

42. карта на града. Всяка улица и алея, която би могъл да използва,
беше старателно запечатана в паметта му.
Кейл пусна паспорта си на рецепцията и видя как
служителят го прие, а после погледна документа. Беше
внимателно подправен от негов познат в Лондон. Малък, очилат
бижутер близо до Лестър Скуеър, който беше един от малкото
останали истински майстори в професията си. Абсолютно
дискретен. Кейл не би се доверил на никого другиго.
Ah, oui, Monsieur Ross - каза служителят, като старателно
избягваше да гледа чужденеца. Подпишете се тук, моля. Кейл
подписа формуляра и служителят преписа данните от паспорта,
след което го върна с ключ. "Стая двадесет и две. Пети етаж.
Кейл прекоси тъмния коридор до старомодния асансьор и
дръпна вратата от ковано желязо. Служителят го наблюдаваше
как изчезва, докато клетката се движеше бавно нагоре, и се
стресна. Може би това беше студеният въздух, който беше
влязъл с непознатия.
Стаята на Кейл беше скучна, гола и миришеше на застояло.
Късото, тясно легло беше провиснало в средата. Той пусна
чантата си до напукания порцеланов умивалник и се облегна на
леглото, като запали цигара.
Затвори очи и отново усети миризмата на кордита и праха,
които го бодяха в ноздрите в онзи парещ африкански ден преди
толкова много години. Сержантът, тежък невеж мъж, крещеше
над взрива от снаряди - ярък образ, който често си припомняше.
Войникът до Кейл беше мъртъв - човек, когото той почти не
познаваше. Скоро мухите щяха да се настанят върху тялото, да
се хранят с раните под жаркото слънце. Кейл се изпоти,
пронизан от страх и от горещина. Белосаните стени на селото
бяха превърнати в развалини от обстрела откъм тила. И все
още бунтовниците отказваха да се движат. Тъмнокожи мъже с
руски пушки. Кале приклекна в кратера, с поглед на нивото на
земята, опитвайки се да различи оцелелите фигури в дима и
праха, които се стелеха от разрушенията. Петима мъже от
отряда му вече се бяха отдалечили на стотина метра вляво от
него и се опитваха да обходят северната страна на целта.
Откъслечното так, так, так на картечница се разнесе недалеч
напред и Кейл видя как двама от войниците паднаха. Този път
изстрелите не дойдоха от вражеския стрелец, който така
успешно ги беше държал притиснати. За Бога, дайте на

43. гадовете прикритие! - провикна се сержантът.

44. Кейл се издигна, с глава и рамене над кратера, а устата му
пресъхна. Отново прозвуча картечница и този път Кейл видя
бунтовника, който се движеше през пролука в стената вдясно от
него. Той се прицели бързо и стреля. Фигурата падна в прахта.
Пролуката беше на не повече от три метра, може би на двеста
метра разстояние. Почти веднага куршумът се удари в ръба на
кратера и изхвърли в лицето му прах и скални отломки. Кейл
дръпна рязко главата си надолу, мигайки яростно, тъй като
прахът ужили очите му. Вземете този проклет снайперист, за
бога! - крещеше сержантът по-нататък по линията. "Не можем
да мръднем, докато не го хванем. Но самият той не стреляше.
Няколко пушки затрещяха около Кейл и войникът от лявата
му страна падна внезапно насреща му, а половината му глава
бе откъсната. Кейл отхвърли мъжа от себе си и видя гъстата,
лепкава кръв, която изцапа каки ризата му. Обстрелът беше
спрял, за да може войниците да се придвижат, но никой не
помръдна от прикритието си. И петимата мъже, които се бяха
придвижили по-рано, бяха мъртви. Сега и при най-малкото
движение се чуваше пукот на пушка някъде отпред. Почти без
грешка стрелецът попадаше в целта. Кейл промени леко
позицията си и вдигна от прахта шлема на мъртвия войник.
Хвърли го към сержанта. Закачи го на щиковете си, за да го
вижда - извика той.
Сержантът погледна мрачно към него и видя, че в кратера
са останали живи само двамата. Останалите се бяха скрили зад
една стена вляво от тях. Кой издава заповедите за разправа? -
изръмжа той. Кейл не каза нищо и сержантът се изплю, след
което закачи шлема на върха на щиковете си и ги избута над
нивото на кратера. Почти веднага щом се появи, куршум го
завъртя зад тях и сержантът чу втори изстрел само от няколко
метра, докато се прибираше плътно в ръба. Кейл бе уловил
само най-краткия поглед на стрелеца, докато мъжът стреляше
по шлема. Но това беше достатъчно. Достатъчно, за да успее да
стреля и да почувства плътно удовлетворение, когато
снайперистът се свлече от прикритието си в края на
някогашната главна улица на селото. В сенките се движеха още
две фигури. Пушката му изтрещя отново, два пъти, и двете
фигури паднаха. "Това е кървава стрелба, редник Кейл!
Сержантът се усмихна за миг, а после се замисли

45. по-добре от него. "Можеш да останеш тук и да ни прикриеш,
когато влезем.
Кейл беше също толкова точен на практика, но това не
означаваше много за него. Странно, но сега в това умение
имаше нещо ценно. Когато виждаше как може да поваля мъже.
Сержантът забеляза леката, лишена от хумор усмивка на
устните на Кейл и се намръщи. За какво, по дяволите, имаше да
се усмихва? Но в тези последни минути Кейл бе открил смисъл.
В крайна сметка това беше единственото нещо, което армията
му даде. То го накара да открие в себе си студената,
пресметлива способност да убива хора, да отвръща на удара.
Способност, която превръщаше цялата му осакатена горчивина
в съвършен и осезаем израз. От всички тези дълги, горещи дни
под безмилостното африканско слънце, дългите, тесни,
нехигиенични нощи сред хлебарките и потящите се тела се
появи призвание, а с него и вътрешна увереност, която най-
накрая му позволи да се отдели от света, който презираше.
Кейл се взираше в пукнатината на тавана на хотелската
стая. Оставаше му един ден до удара. Щеше да го използва
добре.

46. Банерман погледна от прозореца на този кабинет на
последния етаж на сградата на МПК към задните дворове долу.
Малки дворове, ограничени от тухлени стени, които образуваха
геометрични фигури между редовете на терасите. Отвъд тях, на
фона на нощното небе, два крана се издигаха високо над
къщите, които бяха пометени в рамките на преустройството.
Следобедът беше прекарал в залата за пресата в
Министерския съвет, пиейки кафе и наблюдавайки любопитното
поведение на хората от лобито. Тези същества със странни
навици седяха в салона сред саксийните растения, пиеха,
говореха или работеха зад параван от опушено стъкло, където
се намираха редици от бюра, пишещи машини и телефони. От
време на време групи репортери внезапно се изстрелваха от
местата си, когато забелязваха различни служители, които
следваха в малки стаички встрани от салона - добре отработен
ритуал, който не изискваше никакви знаци. В тези малки
помещения се провеждаха импровизирани пресконференции.
Служителите за връзки с пресата провеждаха съдебни
заседания. Писалките пишеха в свещена тишина, докато
висшите свещеници предаваха внимателни думи на писарите.
Церемониите, без изключение, се провеждаха на френски език.
Въпросите бяха отхвърляни и отхвърляни. След приключване на
проповедта журналистите се отдалечаваха, понякога обратно в
салона, понякога в пресцентъра, в зависимост от това дали
"думите" са от значение за дадена страна или читателска
аудитория. Това беше странно представление, което
озадачаваше външните наблюдатели. Само тези от вътрешното
светилище, които можеха да четат лицата и да тълкуват думите,
бяха посветени в тайните му.
В единия ъгъл италианският министър на земеделието,
който рядко се появяваше лично, изнасяше дитирамби пред
група развълнувани италиански пресаташета, чиито гласове ту
се издигаха, ту се снишаваха; размахваха ръце, често се
смееха. В другия край група британски репортери се бяха
събрали около младши министър от Министерството на
външните работи; тефтери в джобовете, предпазливи очи,
вперени в сериозното лице на министъра, докато той говореше.
III

47. Банерман го беше разпознал: Робърт Гриф, заместник-
министър на външните работи, набелязан от министър-
председателя за висш пост, ако правителството